ПРЕДИ ПОТОПА И СЛЕД ТОВА

Преди потопа и след това

В днешно време толкова хора прописаха и пишат стихове, че поезията сякаш се изгуби. При все че няма, и не може да има, валидно общо определение, съществуват хилядолетни, столетни, вчерашни и дори днешни образци, които правят разпознаваемо нейното ясно и категорично присъствие. Останалото е в повечето случаи крещяща смесица от размиване, обтекаемост, шикалкавене, позьорство и снобизъм. Има два вида непоезия (пуезия): банално-книжна и умозрително-скучна. Веднага се разпознават по своята трафаретност или предвзетост.

Когато пък стиховете са писани от жена, може да възникне и един уж отминал етап от литературните прения, отнели много време, хартия и мастило навремето: дали има или няма женска поезия. Общоприетият вече отговор е: или има, или няма поезия, т.е. е налице някой от споменатите по-горе два вида „пуезия“. Същевременно обаче винаги може да се провиди, прозре, усети женското начало - било като естествена, природна, „конвенционална“ женственост, било като присъщите за по-силната (вече) половина от човечеството – жените – интуиция и чувственост. За съжаление има много поетеси, които доста преиграват на старовремската тема феминизъм и еманципираност, което отдавна вече не е проблем в съвременния квотно феминизиран свят.  Като  четеш или слушаш (не дай Бог!) такива заканително-дръпнати стихове, в които се кълне и проклина домашният съпружески бит или мъжкото съсловие, което хич биля не заслужава спящата красавица, ти иде да избягаш някъде, макар че отдавна няма къде да се дене човек от войнстващото стихоплетие…

Стихосбирката „33+“ на бургаската авторка Любов Динчева е доказателство за условното съществуване на женска/мъжка поезия, което не изключва участие и присъствие на женственото начало, без да се „издава“ чрез възклицания, междуметия и недомлъвки. Защото кръстът на живота е еднакъв за всички и 33 години не стигат, както и два-три пъти по толкова.

Това е втората книга на Динчева след „Писмо преди потопа“(изд. „Хрикер“, София, 1996 г.), в която тя не изневерява на самобитния си почерк, почерк, който със сигурност ще заинтригува всеки, достигнал до тази особена, без да е особняшка, модерно звучаща, без да е модернистична (в традиционния смисъл на думата) поезия. Тя не се чете и възприема лесно, но има силно гравитационно поле и изкусително привлича; притежава особен магнетизъм, който придава и на осъзнатото, и на неразбраното, и на понякога неразбираемото определен, дълбоко закодиран смисъл, който предизвиква.

Този не веднага и не винаги уловим/доловим смисъл принуждава читателят да се връща и връща към стиховете, да се люшка, мята, пропада и въздига по грапавините и неравностите на образите, метафорите, асоциациите, сравненията и завоите на една търсеща мисъл, на едно едновременно хладнокръвно-разсъдъчно (без да изпада в позьорство, цинизъм, самодоволство или надменност), но и дълбоко изстрадано познание за себе си, хората, света, любовта, смъртта и вечността.

От писмото преди Потопа на Любов Динчева до безграничната Христова възраст са изминали 20 години. Толкова неща са променени, но в някакъв смисъл са останали и същите, че човек изведнъж проумява: само времето е минало.

„Светът е доживотно изкушение

за самотните мореплаватели -

от изчезващия вид

колекционери

на върхове и рифове.“

 

(„Граници“)

Но ето че този все изчезващ вид „колекционери на върхове и рифове“, търсачи на истини, на въпроси и отговори, инатливо не престава да съществува и дори не се отказва да пише стихове.

„Защо ли бяхме най-щастливи,

докато чакахме  бездънни

всички чудеса

от дъното?“

 

(„Опит за изплуване“)

 

„Остава и дядо ни Одисей

да търси това, което не иска.

Победата - все в неговите ръце,

вече не храни и птица.“

 

(„Наръчник за хранене на птици“)

 

„Пътникът върви и вярва,

че вече е написал края

на своето покорство.“

 

(„Гротеска“)

 

„Да нахраниш духа

                                   има няколко начина.

Но само единият ти отива –

да търсиш дълго камъка,

от който да ваеш

любимата, която те чака

на главната улица в Ефес...“

 

(***)

 

Потопът още не се е състоял, така че писмото от Любов Динчева, писано след „33 +“„ остава до поискване. Препоръчвам ви го.

 

"33+", изд. "Либра Скорп", Бургас, 2015

 

Повече за авторката

 

Любов Динчева е родена в Ямбол. Завършва българска филология в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. През 1996 г. издава първата си стихосбирка “Писмо преди потопа” (изд. „Хрикер“, София , качена и в електронната библиотека www.slovo.bg). Има публикации в алманах “Море”, сп. “Страница”, в. “Словото днес”, сборника “Думи в мрежата”, алманах “Бургас”, сп. “Кула” и др. Нейни стихове са преведени на френски език за двуезичното списание “Български писмена” бр.5/2012 г. Печели два пъти първа награда (през 1979 и през 1981 г.) на националния студентски конкурс “Димчо Дебелянов” в Копривщица. Била е хоноруван асистент в Бургаския свободен университет. Работи в Гимназия за чужди езици “Васил Левски” - Бургас.


Публикувано на: 17.12.2015 г.  |   Автор: Славимир Генчев / Slavimir Genchev

Категории




Авторското право

Материалите, включени в съдържанието на рубриката „Рецензии и коментари” представляват обект на авторското право по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) (документ на Word - 0,5 MB).

Съгласно чл. 35 от ЗАПСП произведенията могат да се използват само след предварителното съгласие на автора.

На основание чл. 173, ал. 1 от Наказателния кодекс „Който издава или използува под свое име или под псевдоним чуждо произведение на науката, литературата или изкуството или значителна част от такова произведение, се наказва с лишаване от свобода до две години или с глоба от сто до триста лева, както и с обществено порицание.”.