НА БРЕГА, НА ВИСОКОТО - двадесет и две години по-късно

„ ......Да, фар не стои в ниското... Той стои на бряг, на ръба между земятя и водата”

Из  „Фарът и неговият пазач”, с благодарност и    признателност на приятеля Николай Петев.


Всичко или почти всичко за Фара вече е казано в литературата, а когато е казано добре, излиза, че нищо не може, а и не трябва да се добавя. Но ако Фарът вече не е този, същия? А тогава какво става с неговия пазач? Какво става с един фар, когато той вече е ненужен или някой просто го обяви за такъв? Въпросът е сложен, защото не е ясно как един фар може да е нужен и поради това важен и после, изведнъж да стане неважен и поради това ненужен, защото фарът е не просто някаква си постройка, да речем като обор в ТКЗС – има ТКЗС, има обор, няма ТКЗС, а оборът го има, ама ги няма кравите. А фарът е бряг, а брегът винаги го има и той винаги мами, и мами не само медузи и китове-самоубийци, а хора. Хората пък, когато са на брега, винаги са примамвани от водата, но когато не са на брега, а във водата, винаги са примамвани от брега. Когато хората не са на брега, те са в лодки и кораби, а лодките и корабите са изключително внимателни към брега и неговите форми. Именно за да се държи будно това внимание е нужен фарът и точно поради това, той не свети постоянно, а сякаш мига, но той не мига, а само така изглежда, защото светлината му обхожда всички онези, които са извън брега, но близо до него. Поради това изглежда, че фарът мига, но той обхожда. Излиза, че ако един фар е немигащ, необхождащ, той не е фар, точно както без кравите един обор на ТКЗС престава да бъде обор, а само спомен и една разрушена и разграбена постройка.

С Фара обаче нещата не са толкова прости. Фарът стои на границата между две същности – земята и водата и носи в себе си трета същност – огъня и в края на краищата той е именно край на краищата на земята. Поради тази причина, както е описано и в литературата, строежът на Фара е особен до степен на уникалност и тази уникалност, пак по някаква особена диалектика, преминава от формата към съдържанието му, а не обратно, както някои класици учеха. Казано иначе, всеки фар има душа.

Сигурно това бе и една от важните причини, поради която, когато Фарът бе обявен официално за ненужен, с него да не се случи веднага това, което се случва с всичко обявено официално за ненужно, както беше и с оборите на ТКЗС. Може да се предположи, че стана така навярно заради описаните вече в литературата стабилни основи, но много по-вероятно причината се крие в дълбоко скритата душевна  същност на всеки фар да привлича, но така или иначе, Фарът остана.

Фарът остана, но много неща в него и около него се промениха. Първо се промени светлината в смисъл, че тя просто угасна. После, кога с решения на съответни институции, кога по свободната воля на отделни малцинствени групи и дори личности, изчезнаха всякакви технологични елементи. Фарът обаче остана. Тук мнозина, не без известно основание , но напълно формално, биха възразили, че без технологичната си същност и Фарът, точно както и оборът без кравите си, престава да бъда фар. Но той, Фарът никога не е бил част от нещо друго, никога не е бил материален израз на нещо друго освен да е единственото нещо, което свети и показва брега и никога от никого не е бил наричан  по друг начин освен  фар. Как може да се нарича нещо масивно, стабилно, гордо изправило се между земята и водата освен Фар.

Така, няколко години без да мига и обхожда със светлината си, без да пази и мами той си остана просто Фарът. После, около пясъчната ивица в подножието на зъбера изникна висок хотел, по-висок дори и от Фара и кой знае защо той бе наречен хотел „Фар”. То и хотелът бе между водата и земята,  и неговите светлини  се виждаха от далеч в морето, но все пак един хотел не може да бъде фар. Навярно все пак и този „Фар” успешно мамеше хората, защото около него скоро построиха още един, по-малък хотел, когото нарекоха, вече с известно основание хотел „Малкия Фар”. Другите хотели, които постепенно обгърнаха отвсякъде Фара имаха морски имена. Когато всичко възможно и невъзможно наоколо се изпълни с морски имена, предприемчив човек купи Фара, пристрои към него странна постройка, инсталира ротативки, маси за бакара, блек-джек и рулетка и нарече Фара „Казино Фара”. Така и душата на Фара сякаш се прероди. Той пак започна да свети и мига денонощно, от недрата му се разнасят странни звуци и реплики на френски. Всичко това отново мами, но сега хората възприемат сигналите на Фара по начин, напълно обратен на това, за което той бе създаден някога. Те отново идват от стотици и хиляди километри, но не го заобикалят, а напротив, самоотвержено и с опиянение се разбиват в него. Ще каже някой: нали Фарът беше ориентир и надежда. Е да, така беше, с такава идея беше построен, но не е ли по-важно да има казино?

В цялата тази едва ли за някого важна история е интересно да се знае какво става с пазача на Фара.

Първо, трябва да се уточни нещо много важно. Пазач е човек, който просто пази. Нему е поверено нещо, за което някой е решил, че не трябва да бъде влизано, пипано и дори виждано от всички, освен от онези, които онзи някой е решил, че могат да влизат, пипат, виждат. Да, но с пазача на Фара нещата съвсем не стоят така. Той не само позволява на всеки да пипа и разглежда Фара в определени часове, той прави всичко възможно, и  дори  е задължен всички да виждат фара. Значи, този човек не е просто само пазач, защото той не само пази Фара, но се грижи и подържа цялата му същност, той самият е част от тази същност, той трябва да е Фар-аджия, Фар-ист, а вече може и Фар-мен. Но засега нека си остане пазачът на Фара. Още повече, че приживе, когато фарът все още се смяташе от институциите за нужен,  там инсталираха компютър и той по някаква своя логика, неясна за пазача сам включваше и изключваше светлинните си послания, но дори и тогава, по стар навик и от уважение към себе си пазачът се качваше, изчакваше компютърът да изпълни задълженията му и доволен слизаше да пази.

Когато Фарът беше нарочен за ненужен, бе решено все пак пазачът да остане. Без да пали, но да пази. Пазач. В началото на Промяната Пазачът продължаваше стриктно да спазва старите изисквания и всичко блестеше, а в часа, когато по предписание трябваше да запали Фара, пазачът се качваше по стръмната вита стълба, присядаше на малкото столче горе на върха и зареял поглед в морския хоризонт запалваше цигара.

По това време някъде, дали поради някакви неуредици, дали поради криза или кой знае защо на Пазача му орязаха заплатата, която и без това идваше през няколко месеца. При тези обстоятелства Пазачът започна да отглежда кози. В подножието на Фара имаше огромен двор, а наоколо беше пусто каменисто поле обрасло с храсталаци. Този екстериор беше оценен от Пазача като подходящ за такова непретенциозно и отзивчиво животно каквото е козата. В едно от широките приземни помещения на Фара пазачът си устрои малка кланица, а в друго – мандра. По онова време превъзходното и евтино козе месо вървеше, но разните там кози сирена още не бяха  популярни из тези краища и бизнесът беше по-скоро за преживяване и разнообразие, отколкото за печалба.

Освен това, за да се измъкне някак си от чувството за безполезност и на себе си и на Фара, Пазачът започна да хвърля в морето бутилки от изпитата ракия, в които запечатваше писма с адреса си и призиви за мир и разбирателство между хората. Може би защото там, под зъбера на Фара морето беше бурно повечето от бутилките не стигаха по-далеч, пък и освен български, Пазачът не знаеше други езици и дори и писмата му да достигаха до далечни брегове, той така и не дочака отговор.

Когато около Фара започнаха да растат хотелите стана ясно, че козият бизнес върви към залез и Пазачът отново бе изправен пред проблемите на близкото и далечното си бъдеще. Решението дойде, когато Фарът стана „Казино Фарът” и Пазачът на Фара стана пазач на казиното. Вече го наричаха „бодигард” и на черната му униформена фланелка пишеше „Security” , а когато се налагаше му викаха „Ало-о, охраната”. Когато обаче го питаха какво работи той казваше: ”Пазач на Фара съм” и това беше истина, но за да бъде точен, след това той винаги добавяше: ”Охрана на казиното”. Защото всеки, навсякъде и всякога може да бъде пазач на фар, но охрана на казино – не.


Публикувано на: 15.08.2013 г.  |   Автор: д-р Емил Кало / Dr. Emil Kalo

Категории




Авторското право

Материалите, включени в съдържанието на рубриката „Рецензии и коментари” представляват обект на авторското право по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) (документ на Word - 0,5 MB).

Съгласно чл. 35 от ЗАПСП произведенията могат да се използват само след предварителното съгласие на автора.

На основание чл. 173, ал. 1 от Наказателния кодекс „Който издава или използува под свое име или под псевдоним чуждо произведение на науката, литературата или изкуството или значителна част от такова произведение, се наказва с лишаване от свобода до две години или с глоба от сто до триста лева, както и с обществено порицание.”.