Памет и майцеубийство / Memory and Matricide

Ще направя изказването си от позицията на т.н. softsciencies, което ще преведа с безалкохолни науки, като си позволявам една трансезикова шега. Казвам безалкохолни в смисъл на меки – soft – думата, която се използва на английски за безалкохолните питиета, но също така и за хуманитарните науки. Значи това, което ще говоря, важи за занимания като заниманието с литература, например. Защото ме движи на първо място именно интересът ми към литературата и към литературната история, и от тази гледна  точка към една специфична форма на колективната памет, която се отлага в литературното произведение и в неговото подреждане в исторически разкази и в нещо, което се нарича канон, където канонът е набор от произведения, обявени за най-важните в даден език и в дадена култура. С други думи, изходната ми позиция е литературна и такава си остава и до края, макар че за да си отговоря на някои въпроси, в хода на тези занимания, се обърнах към психоанализата и там намерих разказ, който ми се стори, че обяснява или поне предлага някакво кохерентно обяснение на това, което ме озадачи преди доста години, когато започнах да изследвам тази тема.

            За да изтъкна още веднъж мекостта на моя подход, неговата дистанция спрямо каквато и да било строга и прецизна научност, ще кажа нещо, не за да се похваля, а точно с оглед на тази мъчителна и дълга, и може би болна история на моя интерес към тази тема. Започнах да изследвам темата преди доста години, в началото на 1990-те в Канада. Там написах докторат на английски, чието заглавие беше Мeaningand Мatricide(Значение и майцеубийство). Когато издадох този труд в България обаче аз без никакви колебания преведох това заглавие като Смисъл и майцеубийство. А когато няколко години по-късно отново се върнах към тази тема, за да я публикувам на английски, и дадох ръкописа на американската философка Джудит Бътлър, тя го прочете и каза:,,Но ти имаш предвид смисъл, а не  значение. Защо си го нарекла тогава ,,Значение и майцеубийство”? Тогава нищо не й отговорих или не помня да съм отговорила, но сега ще го кажа: Използвах това заглавие заради М-то. И мийнинг (meaning), и матрисайд (matricide) започват с М. А сенс (sense), което би трябвало да е уместната дума тук, не ми вършеше работа точно заради това М. Това М, което в крайна сметка е в началото на думата за майка в индо-европейските езици, както виждате ми беше по-важно, отколкото да избера точната дума, прецизния концепт, за да назова онова, което исках. Така че звукът продиктува формулирането на заглавието ми, а може би на едно още по-неосъзнато ниво в мене е звучало заглавието на известното българско теоретично изследване, което се занимава именно с тази работа на звука, Звук и смисъл на Радосвет Коларов. Смисълът се появява не български, но не и на английски - защо? Заради м-то, майчиния звук… Това е моят таен разказ, който е същевременно пример за начина, по който работи така нареченият “майчин език”, който не е още език, а е предезик - по-скоро едно смущение в езика, едно смущение, което идва на равнището на звука и на равнището на ритъма. Искам да кажа, че това е такава тема и такава проблематика, която неизбежно излиза извън всяка строга понятийност и е непрестанно смущавана от такива не толкова точно определими  компоненти на нашето говорене като звука, интонацията, ритъма, това, от което всъщност се състои литературата.

            Понеже съм се връщала многократно към тази тема и всеки път се чудя защо тя извънредно много  ме изнервя, ще си позволя още едно предисловие. Стигнах до нея занимавайки се с българска литература, с две големи български поетеси, големи и като поетично, и като хронологическо присъствие, защото и двете умряха на точната възраст 97 години (всъщност трябва да кажа не „точната”, а меката, не е много ясно дали не са успели да скрият някоя и друга година), с десет години разлика помежду им. Габе и Багряна. И занимавайки се с тези поетеси в ситуацията на една информационна затрудненост, каквато все пак беше ситуацията през 80-те години у нас, аз си представях как някой ден ще се озова в една голяма библиотека там, на Запад, и ще разбера как се отговаря на подобни въпроси. Въпросите за това, как в крайна сметка жените се вписват в една литературна история, как присъстват и се отлагат в колективната памет  на даден език, и ако е имало някакви специфични препятствия, по какъв начин феминистките теории, феминистката история на езика и литературата са разрешили тези препятствия. Нека кажа, че моето чувство, пораждано от присъствието на Елисавета  Багряна и Дора Габе в българската литература, беше  ведро и сияйно, въпреки всякакви неща, които човек може да чуе (именно да чуе из литературните кафенета, а не толкова да прочете) за тези жени. Струваше ми се, че на фона на самоубийствено революционния български канон, където всеки, който присъства в него, се налага да умре преди 30-годишна възраст, най-добре като революционер, или ако не, то поне да се самоубие - на този фон тези дълголетни жени, които така щастливо съпреживяват толкова много поколения в българската литература, внасят  оптимистична струя. Та такава беше наивната ми надежда. Отивам в тези библиотеки, намирам ги тези книги, виждам там какви са теоретичните и историческите рамки на тези много по-дълго развивали се литературни истории, в които има толкова значими имена на жени (например, в английската литература - Джейн Остин, сестрите Бронте, Джордж Елиът, Вирджиния Улф) и в които тези имена на жени продължават да се помнят в тази мощна поредица и в тези мощни традиции.

            Тогава обаче преживях истински шок, който съм се опитала да събера в няколко цитата. Съществува една жена, Мери Уолстънкрафт, която умира в края на XVIII век и в голяма степен е считана за родоначалника на феминистката мисъл. Тя пише книга, която се казва "Защита на правата на жената". Именно тя, в края на XVIII век, пише следното в едно свое писмо: "Аз съм първата от нов вид". Хубаво, тя смята, че е първата от нов вид, съгласяват се с това и я слагат като първа. След това обаче в средата на XIX век се появява много добрата и известна поетеса Елизабет Браунинг и тя казва: "Оглеждам се за баби и не виждам никакви". След това стигаме до 30-те години на XX век - Вирджиния Улф казва същото: "Защо няма традиция на майките?". И още по-насетне, прехвърлям се към френски, през 40-те години, Симон дьо Бовоар: "Жените нямат минало, нямат история", а след нея през 60-те години на XX век, Елен Сиксу твърди: "Търся себе си през вековете и не виждам никой подобен на мен, никъде". И този рефрен - изразен по един любопитен начин от Чудовището на Мери Шели, дъщерята на Мери Уолстънкрафт, с която започнах тази поредица - е повторен в романа “Франкенщайн”: там Чудовището на едно място казва, "като се оглеждам наоколо не виждам никой подобен на мен". Що е Чудовище? Нещо единствено по рода си, разбира се, и затова страшно. Та този рефрен се повтаря отново и отново от авторките в английската и във френската литература.

            Нека още тук да подчертая нещо важно. Като се обърнах към темата за майцеубийството, вследствие на тези мои занимания, аз не го направих с цел да обвинявам мъжете или с цел да обвинявам някакъв патриархат за това състояние на нещата. Смятам, че тук няма кого да обвиняваме конкретно, със сигурност не мъжете като такива, защото основно наблюденията ми идват от начина, по който жените пишат, от начина по който те усещат себе си в литературата, и от начина по който всичко това се репродуцира в самата феминистка критика или във феминисткото писане. Всъщност въпросът е защо съществува това чувство за уникалност, тази самотност, тази изолация, тази липса на история, тази загубена памет, тези “странни пространства от мълчание”, както се изразява на друго място Вирджиния Улф, и защо те се репродуцират отново и отново. Неотдавна Юлия Кръстева реши този проблем (тя отдавна така го решава, но през септември 2014 година го чухме в Аулата на Софийския университет): всички сме сингуларни, единично случващи се, уникални. Нужно ни е общество на изключителните, т.е. на изключенията. Всеки да бъде и да бъде припознат като изключение. Тя се обосновава с Дън Скот. Аз обаче си мисля за Лайбниц. Сингуларността не е ли монадност? Можем ли да имаме общество от монади? И по какъв точно начин? Монадите интересуват ли се една от друга? Как моята монадност ще разпознае твоята? И пр.

            Трябва да добавя и още нещо. Темата за майцеубийството обикновено така приковава въображението, че застава като препятствие, и, както се убедих много пъти, по-скоро затруднява дискусията, отколкото да я улеснява. Т.е. като стигна до този момент в своето говорене, оказва се, че никой не ми задава въпроса, от който винаги съм се страхувала и на който не знам досега дали мога да дам отговор. А въпросът е следният: не е ли тази прекъснатост, това заекване на историята, “аз съм първата, аз съм първата, аз съм първата и аз съм първата” (можем и така да го кажем: аз съм сингуларна, и аз, и аз!), не е ли тази прекъснатост, този зев в паметта в крайна сметка нещо характерно за маргиналните дискурси по принцип? Защото нещо подобно Лотман отбелязва във връзка с възникването на руската литературна история. Някакво подобно оплакване съм срещала относно немската култура и у Ницше. А със сигурност подобни оплаквания се чуха през последните години и по отношение на  българската литература. Т.е. и тя все започва и все не може да започне. Ако това е така, т.е. ако става дума за всякакъв вид маргиналност, тогава моята тема за майцеубийството увисва, защото при майцеубийството се има предвид един специфичен феномен, засягащ жените. Или пък трябва да добавим, че „бащите” в тези други случаи не успяват да се конституират като авторитети (всъщност точно това е тезата на Кьосев, Дичев и др.) и остават безименни майки, които трябва да бъдат отхвърлени” Така или иначе, не мога да предложа друго и затова се обръщам към своята обяснителна схема и към разказа, който откривам в психоанализата и който ми се струва, че може поне временно и условно да предложи някакво разбиране.

            Нека пак се върна към Дора Габе и Елисавета Багряна. Те изчезват прогресивно, или, за да бъда точна, изчезват ретроактивно, защото умряха. Докато бяха живи, бяха навсякъде, т.е. моето твърдение за това изчезване е, че то действа ретроактивно и затова не се забелязва така лесно. Днес по този начин е изчезнала Блага Димитрова. Няма я. Не пишат за нея, не се сещат за нея. В синхронен план жените си присъстват. Дори изобилно, както е в случая с тези три жени. Нещо правят, нещо пишат, нещо говорят, организират салони, участват във всевъзможни дебати, печатат книги, купуват техните книги. Те изчезват в един ретроактивен аспект, когато умрат. Докато бяха живи Габе и Багряна бяха на всички президиуми и ние ги знаехме. Днес със сигурност те все по-решително изпадат от учебниците. Това въпрос на вечни ценности ли е? На абсолютни  ценности? На това, че Димчо Дебелянов е по-добър поет от Елисавета Багряна? Или Гео Милев?  Защо по-скоро ще се лишим от Багряна, а да не говорим за Дора Габе, отколкото от Димчо Дебелянов или Гео Милев? Подобен род въпроси естествено са полемични, но не тук е моят патос.

            И така, психоаналитичният разказ. Отново искам да се застраховам с това, че в литературната теория и критика има прецедент в тази насока. Съществува една на времето много влиятелна книга на Харолд Блум, която се казва Страх и влияние и където фройдовият модел за едиповата схватка между сина и бащата е употребен, за да обясни схемите на приемственост и отхвърляне в литературната традиция. Приемственост между бащи и синове, но какво става с жените? С оглед на това се обърнах към психоаналитичния мит за майцеубийството. Не знам как ви звучи тази дума, аз много се опасявам, че тя действително предизвиква по-големи съпротиви, отколкото би трябвало, изобщо всичко, което ни кара да се взрем в насилието, като случващо се с рамките на семейството, а особено като случващо се в рамките на диадата майка - дете, предизвиква особено силни съпротиви. С право. Тази връзка е всъщност фундаментът на нашата социалност. Преди години огромен шок предизвика убийството на едно дете от психотичната му майка, тук в София. Шокът веднага беше експлоатиран политически, това изглежда друга, но е всъщност същата тема. По това време в Италия една майка беше убита. Италианците три дни подред манифестираха против чужденците, защото веднага се реши, че някакви чужденци са я убили. После се оказа, че я е убила дъщеря й. Но в такива ситуации тенденцията е да кажем ,,не, не, не, това не може да бъде, това не е вярно, тук трябва да има някой друг виновен”. Значи едни казват чужденците, други казват министър-председателя, както беше при нас. Това е въпрос на разни социални нагласи, но факт е, че винаги искаме да изтласкаме такова убийство като нещо невъзможно.

            Според психоаналитичния мит за майцеубийството нещата стоят така. Аз се облягам на Юлия Кръстева, а самата тя изхожда от Мелани Клайн. Митът е следният: детето най-напред се отделя чисто физически и телесно от майката, то е така да се каже прогонено от рая на утробата, загубва първоначалното си, както си въобразяваме, блажено равновесие. Но оттук насетне се налага да се осъществи едно по-сложно отделяне, една по-сложна раздяла – психичната. Човешкото дете се ражда изключително неподготвено и безпомощно. То твърде дълго е зависимо от тези, които го хранят и се грижат за него. И в първоначалните етапи на своето развитие то представлява с майката едно едвам-едвам отделено цяло. Налага се това цяло да бъде разкъсано и детето да се обособи - да стане „особа”, отделна личност – за да се превърне постепенно по пътя на своята индивидуализация в самостоятелен индивид.  Фантазматично, твърди се, това отделяне се преживява като убийство. От тази гледна точка и според тази теория това разделяне и това фантазматично убийство е абсолютно необходимо, за да се оформи детето като индивид, способен да говори и способен да мисли като обособена единица. Тук се намесва и идеята за изключителната власт и мощ на тази така наречена, “архаична майка” – архаична в смисъл на майка от тази най-ранна фаза на развитието на индивида. Тази прекомерна власт изисква и един екстремен бунт, за да може разделянето да се осъществи, т.е., както казва френската психоаналитичка Шасге-Смиржел, “и двата пола, т.е. и момчето, и момичето, изпитват еднаква необходимост да отрекат майката, за да завоюват собствената си автономност”. Това, на което особено настоява Кръстева, е екстремният характер на това отричане, свързано с отричане на самата женскост на майката, на онова, което е специфично у нея. То на свой ред се превръща в особен проблем за момичето. Защо? Защо тази ситуация, поставена като задача и пред момчето, и пред момичето, се оказва по-трудна за момичето? Навярно заради идентификацията, защото то е положено като същото на майката, т.е. отричайки майка си, то отрича и себе си. Екстремността на това отричане е подчертано от Юлия Кръстева по особено драстичен начин. Тя говори за необходимостта да бъде “повърната” майката. И тъй като това е и най-ранното разделение, майката остава изцяло в онова, което е повърнато. И най-вече майката като тяло, като телесност. С една дума, този ужас от архаичната майка, това желание за откъсване от нея, това желание за отричане на нейните специфични качества, ми се стори единствено способно да обясни повторителния порив на културата да забравя женските имена. 

            Аз мога да дам много примери за това, просто не е нужно да ги привеждам сега, но те действат дори при преноса от една култура в друга. Забележете, колко сме склонни да пренасяме по-скоро мъжете, представляващи една епоха, едно изкуство или едно направление, а женските имена просто не искаме да ги помним. За мен един особено любопитен епизод от тази история представлява рецепцията на Диотима от диалога на Платон “Пирът”. Диотима е жрица, която Сократ  въвежда в своя разказ като реално историческо лице, с което той е провел дълбоко впечатлил го разговор. От нея той е научил важни неща и благодарение на нея той може да развие собствените си виждания за любовта. Нека припомня диалога, там се събира група гости на един пир. Решават, че няма да пият, а ще разговарят трезво и разумно. Ще говорят на такава хубава тема, каквато е любовта. И по-точно, ще говорят трезво и разумно защо любовта ни вкарва в лудост и в безумие? Какво ни тласка към това чувство? Какво е неговото обяснение? За целта, за да започнат да говорят сериозно, първото, което пируващите правят, е да изгонят флейтистката, единственото женско същество, което присъства на този пир. Изобщо музиката е нещо ирационално, каквито са и жените; ние философите, мислителите, мъжете, не искаме никакви флейтистки. Оттук-насетне разговорът се разгръща като разговор само за мъже, но в един момент неочаквано и малко изненадващо за хилядолетната рецепция на този диалог Сократ въвежда в речта си една жена – Диотима. Нейната задочна поява представлява кулминацията на разгръщащата се на пира дискусия. Изключително забавна е рецепцията на тази изненадваща поява. Отново и отново коментаторите на Платон са се опитвали да отпишат Диотима и да я обяснят по най-различни отричащи ролята й начини. Посочвали са, че, първо, е измислена. Второ, че и да не е измислена, тя служи само като реторическа фигура в речта на Сократ. Трето, може би е всъщност мъж - има опити да се докаже, че това е един конкретен мъж, историческо лице, Дион от Сиракуза. И т.н. Диотима не може да е жена, мъж е! Ето как се  разделят двете фигури. От едната страна е Сократ, който нищо не ни е оставил в писмен вид, но който е отново и отново реконструиран като баща на западната философия - като се започне с усилията на самия Платон и се мине към хилядолетните усилия на европейската традиция. От другата страна е Диотима, която присъства в диалога, и няма как да бъде напълно отписана, но отново и отново е пораждала опити да бъде “из-писана”, да бъде извадена от там. Едно скорошно свидетелство за това, с целия парад на модерните теории, е и книгата Сто години хомосексуалност на Дейвид Халпърин. В нея има глава, озаглавена “Защо Диотима е жена?” Оказва се, разбира се, че тя е мъж.

            В моето изследване аз се опитах от тезата за отхвърлянето на женствеността заради неизбежното майцеубийство да изведа и конкретни реторически следствия на основата на поредица феминистки текстове. Точно това беше и странното откритие в моето занимание. Феминистката теоретична и историческа литература, разбира се, напълно съзнателно се опитва да преодолее забравата, която дебне женското участие в човешката култура. Тя вече е създала един огромен архив. Такъв архив имаме и ние - ще спомена тук изключителната работа през последните години на Красимира Даскалова изобщо по отношение на женската активност, на Албена Вачева и Биляна Курташева по отношение на жените и литературата. Доколко този архив променя силовите полета е големият въпрос. В същото време - това беше моят шок, както вече разказах - дори феминисткото писане често пъти реторически демонстрира явления, които влизат в несъзнаван конфликт с почтените му намерения и които аз нарекох, на основата на понятия, които тук няма да има време да обяснявам, абективност и слятост. Думата абективност тръгва от едно понятие на антроположката Мери Дъглас, което Юлия Кръстева по-късно развива в психоаналитичен план в книгата си Сили на ужаса. Там се говори за абект (abject) като нещо, което предхожда отделянето на субект от обект. Аз затова предпочетох да запазя тази форма, макар че  самата идея за абект и за абектиране би могла да се преведе и с други думи: отвратителност, низвержение, нещо което се отхвърля тотално. Какво се крие зад абектa? Трупът, екскрементите, всичките онези неща, които са мръсни и които трябва да изхвърлим, за да очертаем собствения си чист и подреден свят. От тази гледна точка абект е нещото, което постоянно смущава дихотомията на субект и обект. И което обаче предполага тотално отхвърляне, тотално забравяне, тотално изтриване. Но той има като своя интересна противоположност слятостта, т.е. една форма на любовност, която не позволява различие.

            И така, моето твърдение е, че подобни механизми – било то на тотално отхвърляне, било на неумолимо любовно слияние - имат един и същ ефект и той е забравянето на женските имена. Ужасът от архаичната майка, желанието ни да избягаме от  нея, желанието да “не сме като” нея са желания еднакво силни и у момчето, и у момичето, но пораждащи различни проблеми у едните, и у другите. Момчето може повече или по-малко спокойно да се впише в една съществуваща традиция или приемственост. А за момичето това остава проблем и, ако успее да се откъсне, което не винаги става, жената се изкушава да се усеща като първа и единствена. Защо не сингуларна? Към такива изводи ни навеждат литературната история и литературният канон. Мисля обаче, че литературният пример тук е някакъв вид синекдоха, част, която говори за цялото, т.е. мисля, че това състояние на нещата важи като цяло за нашата цивилизация.

 

Проф. д-р Миглена Николчина

 

Леко преработена версия на лекция, изнесена в рамките на семинара „Науката - разбирана и правена” в Нов български университет и публикувана в сборника Памет, идентичност, съзнание, (ред. Орлин Тодоров), София: НБУ, 2006, 102-112. Лекцията е опит да се резюмира теоретичната рамка на книгите ми Смисъл и майцеубийство. Прочит на Юлия Кръстева през Вирджиния Улф, София: Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”, 1997 и Родена от главата. Фабули и сюжети в женската литературна история. София: Сема РШ, 2002

 


Публикувано на: 12.12.2014 г.  |   Автор: Проф. д-р Миглена Николчина / Prof. Dr. Miglena Nikolchina

Категории




Авторското право

Материалите, включени в съдържанието на рубриката „Рецензии и коментари” представляват обект на авторското право по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) (документ на Word - 0,5 MB).

Съгласно чл. 35 от ЗАПСП произведенията могат да се използват само след предварителното съгласие на автора.

На основание чл. 173, ал. 1 от Наказателния кодекс „Който издава или използува под свое име или под псевдоним чуждо произведение на науката, литературата или изкуството или значителна част от такова произведение, се наказва с лишаване от свобода до две години или с глоба от сто до триста лева, както и с обществено порицание.”.