Музейната комуникация - екран и/или огледало (по примера на http://www.akademic.hit.bg)

„В началото е питащият дух”

                                       Марк Блок, „Апология на историята”                         

 

 Ценността (аксиологичният аспект)

 

Самото понятие „ценност” влиза в научна употреба в края на ХIХ в. Неокантианските школи (преди всичко Баденската школа – по името на германския град, в който се ражда) започват да разработват теорията на ценноститена основата на Кантовото разграничение между дължимо и съществуващо. Оттук и едно от разбиранията за ценността като дължимо, като идеална същност, която човек свободно избира и следва. А нима повикът на кризисните времена като днешното не съдържа презумпцията, че ценностите, веднъж заченати – живеят? Затова са живи дори в музейната среда, стига да ги съзрем и се приобщим към тях. Та нали мисията ни е да ги „заставим” да заживеят в нас самите, а оттук социално  и с нашата публика. В интерсубективната и диалогична концепция ценността се разбира като иманентен акт на човешката изява, възможна чрез съотнасянето в междуличностните отношения. Ценностите израстват, те са между нас.

 Избягахме от „музейни предмети” в „културни ценности”… Имаме ли извъннормативен консесус за понятието „културни ценности”, на какви „езици” и как го превеждаме...

 

Артефактът (културологичният аспект)

 

Ако културата е творение и то може да бъде разпознато, то това е нещото стоплено от човешкото сърце, осветено от човешкия ум и направено от човешките ръце.Културните ценности са форми, пронизани от нечий дух, те са направени. Творящото  същество е вложило смисъл в тях. Бахтин казва: „Смисъл аз наричам отговорите на въпроси”.

С форма, цвят, конструкция (обстоятелствено ги описваме) това очевидно е артефакт – културно творение. А то е човешко творение. Затова и Ернст Касирер (Марбургската школа на неокантианството) разглежда света на културата като еманация на човешкото съзнание и творчество. Самата култура се състои от символни форми – език, мит, религия, изкуство, наука, история. Това са самостоятелни, чисти форми. Затова човекът се определя като „животно, създаващо символи”.

В обществото хората живеят заедно не по силата на непосредствения порив за живот, а по силата на създадения от тях институционален ред, закон, обществен договор.Това е държавната институция, мрежата от институции, създадени от хората като културен продукт (музеят, например), чрез които става възможен социалният ред и реалната свобода.

Тук няма да навлизаме в базисното разграничение между природа и култура. Още Новото време открива напрежението между природа и култура. В частност това е разграничаването между „вродено” и „гражданско” право, естествено състояние на човека и гражданство.

Оттук отликата на човешкия свят като свят на свободата от света на природата.

И съответно разграничението в познанието на природата и на културата.

Културата е сътворена реалност и всяко нейно творение е разбираемо само в контекста на културата на общностите, които го творят или живеят с него. Творецът става ясен чрез своите творения, а те – чрез своя творец. Но творението не е подвластно на твореца си, то е отделно битие (музейните предмети, вкл. така наречените експонати). И тогава то може да бъде натоварено и с чужди значения и смисли (Културната форма е текст, който „генерира смисъл” – Умберто Еко). Всичко, което е в музея е текст, дори една скулптура. Но текстът не е самопоредица от изречения, той е всичко, което е направено и носи значение (скулптурата „Възкресение” срещу гроба на Г. Ст. Раковски).

Артефактите, човешките  творения са текстове на различни „специфични езици”, мрежи от знаци от различен тип. Артефактите, музейните предмети са пронизани от човешката идея. А всичко сътворено от човека е достъпно в една верига от представи и понятия, в които се очертава неговият смисъл в една поредица  от зависимости. Културната реалност е знаков свят, който показва или крие значения и смисъл в човешкото битие.

 

Хуманитарното знание (съвременната хуманитаристика)

 

Пространството и времето на културата са пространството и времето на общностите и епохите, които я творят и наследяват. И така стигаме до хуманитарното знание,където се изследва историята, създаването, значението и смисълът на артефактите, на произведенията на човешкото въображение, ум, сърце и ръце. Изследват се човешките творения. Това знание, още от неокантианците, търси уникалното и типичното за  дадена култура, автор, школа. Такива науки са: история на науката, история на изкуствата, етнография, културна антропология и др. Знаците и градежите на човека са свидетелства за неговата дейност, доколкото изразяват идеи и съзнават логичната връзка на обозначаването и вътрешната връзка на градежа.

Тези свидетелства следователно имат свойството да се издигат над потока на времето и точно с тази своя характеристика стават обект за изследване от хуманитариста, който по същество е историк.

Така както естествените науки се стремят да превърнат многообразието на природните явления в нещо, което може да се нарече космос на природата, хуманитарните науки се стремят да превърнат многообразието на свидетелствата за човешка дейност в нещо, което може да се нарече космос на културата.

Очевидно всяка историческа концепция се гради върху категориите за пространството и времето. Затова и свидетелствата за човешка дейност (за нас музейните предмети - културни ценности) и това, което те означават, следва да бъдат локализирани и датирани (музейната практика). Хуманитаристът, който борави с човешките действия и творения трябва да премине през един духовен процес от синтетичен и субективен характер: трябва мислено да възпроизведе действията и да пресъздаде творенията. Чрез този процес възникват всъщност реалните науки за хуманитарните обекти.

Хуманитарните науки от своя страна са изправени пред задачата не да спасят нещо, което иначе би се изплъзнало, а да съживят нещо, което иначе би останало мъртво (”отвореният музей”). Целта на хуманитарните науки е „нещо като мъдрост”. (Ервин Панофски 1892-1968 – немски историк на изкуството)...  

 

Огледалото и/или екранът – образното мислене в музейната среда

 

Истината,  разкривана от огледалото може да бъде и от по-висше естество.Чрез огледалото да се постига озарението. То е символ на мъдростта и познанието, а когато е покрито с прах, олицетворява мрака на невежеството. И пак то – огледалото е символ на отворената врата между минало и настояще.

Изглежда трябва да припомним големия  просветител Франсоа Волтер (1694-1778), за когото историята е „философска история”,  защото се опира върху принципа на каузалността, за да разкрива връзките между събитията. Историците - просветители използват философския подход като  водещо основание за това е учението за човека като ключ към историята. „Философската история” гледа на историческото знание като на философия, обучаваща и възпитаваща човечеството чрез примери – „историята е философия, само че с примери”. „Историята – пише Люсиен Февр – е наука за човека и за неговото минало, а не за вещите или за идеите”. Историкът „оперира с всичко, което принадлежи на човека, зависи от човека, служи на човека, отразява човека и съдържа сведения за неговото присъствие, дейност, вкус и начин на съществуване”. За да се представи човекът като единен и неделим мислено трябва да се реконструира конкретното място и време на неговото битие. Важно е да се представи като жив, с различна от нашата психическа нагласа, формирана при други условия. Историкът се нуждае от взаимовръзката с други науки, свързани с човешката дейност – от икономиката (стопанският аспект на историята) до социалната психология, например ”история на чувствата”.

В постъпателния си живот често забравяме, че централен обект на историческото познание са живелите хора. А те „живеят” както чрез сътвореното от тях (културните ценности), така и в мислите, и в чувствата на потомците (разказите, историите – писани и неписани). Знаем, че за да заговорят миналите поколения са необходими извори и факти. Силата на фактическата истинност е голяма, но фактите са нещо податливо. Защото по-често се интерпретират, по-често работим не с миналите събития, а с многобройните им тълкувания. Документите – когато „проговорят”, често говорят на езика, на който ни се иска да ги слушаме. А когато става дума за документални неистини или лъжи? Не е достатъчно просто да се цитира даден документ, както често се прави. Затова  изследователят е длъжен да помни, че самите писмени извори отразяват миналото едностранчиво. Февр пише: „Историческите документи са човешки текстове. Съдържанието им е пронизано от човешката същност. Всеки текст има своя история и звучи в зависимост от времето, в което е създаден”. Фактите, тези „своеобразни гвоздеи за изковаване на историческата реконструкция, се коват от самия историк”. Дори когато липсват извори, прибягваме до устни предания, легенди, символи... Тогава, докъде ще стига историческото въображение и неговите конструкти? Продължаваме да сме в плен на повествованието (другите гласове са по-малко). Емпиризъм, оставащ на повърхността на фактите, бавно се преодолява традиционната, позитивистка историография. Ерудицията и историческият синтез обаче трябва да вървят заедно, да не се противопоставят. Всяко парче минало, експонат, е извор на полезна информация, но са важни и въпросите, които задаваме. Как „разпитваме” изворите и познавателния инструментариум, който ползваме?  Разпитва ни и нашата публика. Отскокът е именно тя. Така откриваме нови, неизползвани и често неподозирани информационни пластове.

Да копираме и да преразказваме „следите” в откритите извори, в контекста на традиционното интерпретиране и „филтриране” на съзнанието (избирателно като действие) – не е достатъчно. ”Зад видимите очертания на пейзажа, оръдията или машините – пише Марк Блок – зад най-сухите документи и институти ... историята търси хората. Който не разбира това, в най-добрия случай е ерудиран черноработник. Истинският историк прилича на людоеда от приказките. Където му замирише на човек, знае, че го очаква успех”. Затова и по-дълбинният подход изисква да се изследва самата човешка среда. Но не както правим обикновено – да преписваме на историческите личности собствените си мисли и възприятия за света. Прибързаните оценки, без да се разбират мотивите за поведение, пристрастието, изискват от изследователя внимание към осветяването на конкретното дирене. Живият живот, пък било то и минал, е по-богат от познатите шаблонни схеми на представянето му. Да си въобразиш, че си цялата истина е дори опасно. Светогледът, вярванията, социалните и етическите ценности, идеите за пространството и времето, природата, смъртта са цялостност, която образува парадигмата на даденото време (т.н. исторически период). Тази парадигма, този своеобразен екран, определят фоновото индивидуално и колективно човешко поведение. Несъмнено така достигаме до концепцията на Робин Джордж Колингуд за „сближаване между философията и историята”.         

В стегнатия разказ и цялостното впечатление за живата картина на една отминала действителност се виждат частното и общото, индивидуалното и цялото като живо динамично единство.

Музейният посетител иска не само да се информира, но и да разбере, да си представи това, за което му се говори, за да му стане то близко и вълнуващо. За това не е достатъчна само силата на логиката, необходима е и силата на чувствата. Ето защо освен познание историчното изпълнява и нравствена, и емоционално-естетическа (хедонистична) функция.                                                                                                                                                                                                Образното отразяване, цялостната картина на миналия период са единство на общо, особено и единично, абстрактно и конкретно, логическо и историческо.

При изграждането на историческия образ изследователят извършва реконструктивна дейност. Чрез уплътняване и концентрация на изворовия материал да се създаде обобщения образ чрез множество единични образи. Допълнителната емоционална сила на историческия образ идва, когато публиката е убедена, че се разказва за истинни събития.

Музейната експозиция като повествование (събитията се подреждат в съответствие с реалния им ход, т.е. следват се техните пространствено-времеви измерения) се движи между двата ефекта: ”ефекта на приближаване” и „ефекта на отчуждаване”, дори да няма пълна сетивна достоверност (мулажът като способ, например). Разказът ”показва” събитията така, че да не се забравя за времевата дистанция, която отделя разказващия от събитията. Музейният медиатор е самостоятелен, а и сам, при решаване на композиционната си задача. Така музейната експозиционна сцена (нашите екран и огледало) изпълнява и своята дидактична функция, присъща на историографията от нейното възникване.

Осветяването на „Котленското възраждане”, например, минава през призмата на живота на над 120 личности с изключително национално значение. Така „разказът” придобива допълнителни окраски и оцветявания чрез живота им: техните страсти, стремежи, борби, колебания, успехи. И възрожденската епоха става по-близка и разбираема.  

Затова образно-биографичното е своеобразен учител за съвременниците ни. Тук възпитателната функция на историята се проявява в най-голяма степен. 

 

 

Вместо заключение:

Този текст е провокиран от често чуваните негативни умозаключения, отнасящи се до хуманитарното познание и достиженията на съвременната хуманитаристика. Противопоставянето история – хуманитарни науки, особено в музейната институция,  не е състоятелно. Проявите на такъв научен обскурантизъм имат характер на застой, светогледна ограниченост и видима безпросветност.

 

 


Публикувано на: 03.04.2015 г.  |   Автор: д-р Росица Събева / Dr. Rositsa Sabeva

Категории




Авторското право

Материалите, включени в съдържанието на рубриката „Рецензии и коментари” представляват обект на авторското право по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) (документ на Word - 0,5 MB).

Съгласно чл. 35 от ЗАПСП произведенията могат да се използват само след предварителното съгласие на автора.

На основание чл. 173, ал. 1 от Наказателния кодекс „Който издава или използува под свое име или под псевдоним чуждо произведение на науката, литературата или изкуството или значителна част от такова произведение, се наказва с лишаване от свобода до две години или с глоба от сто до триста лева, както и с обществено порицание.”.