Парашкевов, Б., Българска транскрипция на немски имена / Parashkevov, B., Bulgarische Transkription Deutscher Namen, София: „Изток-Запад”, 2015, с. 326.

Автор на рецензираната книга е видният наш езиковед германист проф. Борис Парашкевов. Наред с основната си академична специализация – история и историческа граматика на немския език – той е развил много по-широки лингвистични интереси, не на последно място и към родния си български език. Проявявайки завидна творческа активност през последното десетилетие, той ни зарадва с редица книги, в които се засягат различни аспекти на българската лексикална система в нейната динамика и взаимодействие и контакти с други езици. Тук се отнасят изследванията му върху етимологичните дублети, народната етимология, отименната лексика, както и корективният речник на чуждите думи, където той е основен съавтор. Тези книги обхващат богат и разнообразен езиков материал, а по своята организация имат характер и на справочници. В тях личи много широка езиковедска подготовка, умение да се борави  с множество различни езици, стремеж към изчистване на теоретичните постановки, който понякога довежда до изковаване на нови термини понятия, съчетаване на теорията с нуждите на практиката и, не на последно място, на полезното с приятното и забавното. В този кръг публикации на автора се вписва и неговата най-нова книга, посветена на транскрипцията на немските имена в българския език.

Нуждата от предаване на чужди имена със средствата на родния език е възникнала далече назад в човешката история. Тя трябва да е толкова стара, колкото е човешкото многоезичие и контактите между хора, които говорят на различни езици. На транскрипцията на имената може да се гледа и като на специфичен частен проблем на превода, макар преводът да не е единствената ситуация, в която боравим с чужди имена. Транскрипцията в повечето случаи се е извършвала спонтанно и интуитивно, което води до различни и разнопосочни решения. Това малко или много продължава и до днес. Все пак с оформянето на стандартни книжовни езици и тяхната кодификация, с възникването на книжовна норма, се осъзнава и нуждата от създаването на някакъв ред и в тази езикова дейност. Това става особено необходимо в най-ново време, когато междукултурните контакти неимоверно са разраснали в ерата на глобализацията.

В различни периоди са надделявали различни водещи принципи в транскрипцията на имената. В някои отминали периоди  е преобладавало одомашняването, заместването на чуждото име със съответното домашно, ако има такова, както и смисловият превод на имената, където това е възможно. Днес се налага отдаването на предимство на звуковата форма на името, такава каквато тя е за носителите на съответния език. Достатъчно е да сравним побългарените преводи през 19 век у нас и сегашните транскрипции. Елиминира се вече и посредничеството на други езици, което често видоизменя облика на оригиналното име при положение, че се сега има познавачи не само на основните световни езици и преводът се извършва от оригинала.

Между другото Б. Парашкевов скицира, макар и накратко (с. 9-10) етапите на разработването на темата за транскрипцията у нас и опитите за регламентирането й. Осъзнатият интерес към проблемите на транскрипцията се засилва през втората половина на 20 век. Появяват се отделни публикации, включително и в неспециализирани издания, което показва широкия обществен интерес към темата. Провеждат се и нарочни дискусии. Нормативна сила имат публикациите на Института за български език към БАН – академичната граматика и правописните речници на българския език, които периодично се преиздават и ревизират и в които е отделено някакво място и за въпросите на транскрипцията на чуждите имена. През 1974 г. под редакцията на Л. Андрейчин и М. Въгленов излиза сборник със статии, посветени на редица отделни езици, разискващи проблемите и предлагащи решения. В края на същото десетилетие (1979 г.) се появява книгата на А. Данчев Българска транскрипция на английски имена, в която се разработват много солидно въпросите на междуезиковата транскрипция в общотеоретичен план и с оглед на английския език. Книгата съдържа и обемист речник на английски собствени имена с тяхната препоръчителна българска транскрипция. Тази книга бележи етап в развитието на третирането на проблема и предоставя модел за подобни книги справочници и за другите езици. Любопитно е да се отбележи, че трябваше да изминат десетилетия до появяването на следващата такава книга, а имено рецензирания тук труд на Б. Парашкевов.   Издателство „Изток-Запад”, което сравнително неотдавна (2010 г.) преиздаде книгата на А. Данчев, държи авторските права на тези два справочника за българската транскрипция, съответно за английски и немски език. Освен да преиздаде в разширен вид появилото се през 2000 г. помагало за транскрибиране на испански собствени имена с автор проф. Иван Кънчев то има благородната амбиция да публикува цяла поредица от такива справочници за останалите големи чужди езици и за езици, с които ние контактуваме активно на първо място чрез превода.

Рецензираната книга се състои от две ясно обособени части: въвеждаща теоретична част (с. 7-67) и справочна речникова част (с. 69-324). В края на книгата е поместен и списък на „По-важни използвани специализирани източници” (с. 325-326), включващ двайсетина заглавия. Материята в теоретичната част е организирана в четири самостоятелни раздела с различна дължина, всеки от които има свое собствено заглавие и които условно бихме могли да наречем глави. Първата от тях „Транскрипция и транслитерация” (с. 7-11) има характера на увод, за което може да се досетим от разполагането й на първо място и от факта, че след нея е поместен списъкът с използваните в книгата съкращения и знаци. От списъка на съкращенията се вижда с какво богатство от езици и диалекти/варианти си служи авторът, а възприетите знаци и графични условности осигуряват прецизността на изложението. В тази уводна част авторът най-напред обръща внимание на две, според него,  априорни положения в чуждоезиковото обучение, които взети в своя чист вид могат да доведат до конкретни провали и несполуки. Първото е, че на интернационализмите (към които в условен смисъл бихме могли да причислим и чуждите имена) не е необходимо да се обръща внимание, тъй като те са общоразбираеми и не създават трудности. С убедителни примери Б. Парашкевов ни посочва възможните тънки разлики при тяхната употреба в различни езици, които често ги превръщат в лъжливи приятели на преводача. Второто подобно схващане е, че собствените имена не се превеждат, от което едва ли не произтича, че преводачът може лесно да се справи с тях и дори да прави с тях каквото си поиска. В резултат често се получават разнобой и разностилие в транскрипцията и несполучливи решения. Тук авторът въвежда и разграничаването между транскрипция в тесния смисъл на думата и транслитерация, които са ориентирани съответно към предаване на звуковия облик на името или на неговото изписване. Посочва се и водещата роля на транскрипцията (звуковата форма) в наше време. В хода на изложението се разбира важността на съобразяването  с фонетичните и графеморедни особености на езика приемник, опасностите при приемането на името чрез друг език посредник, съществуването на традиционно установени форми, които се отклоняват от днешните правила за транскрипция. Тези основни положения възникват отново и отново в по-нататъшното изложение. Тук са включени и прегледът на извършеното по регламентирането на междуезиковата транскрипция, за който вече стана дума по-горе, както и кратка характеристика на книгата и нейните цели.

Първата същинска глава е озаглавена „Специфика на немските собствени имена” (с. 13-32). С нея читателят се въвежда в проблематиката на ономастиката с оглед на системата на немскоезичните собствени имена. Макар и незадължителни за практическото транскрибиране на отделното име, тези фонови теоретични знания ще допринасят за просветеното боравене с имената, а в някои случаи могат да са и ключът към вземаното на правилното решение. Немският ономастикон е охарактеризиран от гледна точка на етимология, смислова мотивация на името, характер на назовавания обект, словообразувателна структура, включително умалително-гальовни и съкратени форми. Това е направено с отчитане на историческата перспектива и на регионалното вариране. Тук са изведени и някои правила като това за слято или разделно изписване на съставните имена. Особено интересни са съпоставките между  немските и българските фамилни имена по линия на тяхната мотивация. Б. Парашкевов предлага паралелни списъци с успоредици в двата езика при имена, които се основават на названия на животни, части на тялото, физически и умствени качества, пожелателно-защитни имена и др. Най-дълъг е списъкът на имената, базирани на професии. Тук срещу 550 немски фамилни имена стоят 756 техни български съответствия, като по-големият брой на вторите се дължи на съществуването на имена от български, турски и гръцки произход, отразяващи една и съща професия. Тези списъци на съответствия, а и отбелязването на липса на такива, могат да са предмет на лингвокултуроложки наблюдения. По същество това са фрагменти от съпоставителното изследване на немската и българската антропонимика.

Краткият раздел „Ендоними, екзоними, конгруенди, калки” (с. 33-36) се фокусира върху важни понятия, които са възлови при избора на един или друг вариант при транскрибиране. Противопоставянето на ендо- и екзоними отразява разликите, понякога значителни, във формите на имената, които се дават на един и същ референт от местните хора и от живеещите в друга езиково-културна среда. Примери от близката ни география са румънският ендоним  Giurgiu (със своето румънско произношение) и съответния български екзоним за същия град Гюргево. Подобно е положението с Одрин, Солун, Белград. Трябва да се изтъкне, че съвременният принцип на транскрибиране на чуждите имена изисква придържане към звуковата форма на ендонима. Той обаче се сблъсква със завареното положение, с традиционно приетата форма на екзонима, там където тя по едни или други причини е съществено различна. Тук възниква въпросът трябва ли да се коригират екзонимите в посока на приближаване към ендонима, доколко следва да се зачита традицията и съществуващата практика. Решението не винаги е лесно и се отваря място и за дублетност. Екзонимите за един и същ референт в различните култури могат да се различават до неузнаваемост, което пречи за идентифицирането на референта. Оттук следва, че за успешна комуникация и вярно предаване на смисъла трябва най-напред да се установи референциалното съвпадане. Това важи не само за топоними, но и за имена на известни исторически личности и владетели, митологични фигури, библейски персонажи и др. За различните екзоними и ендоними с еднакъв референт Б. Парашкевов въвежда термина „конгруенди”. Преводачът трябва да заподозре и разкрие тези реферинциални съвпадания, ако не иска да изпадне в неприятно положение. Заслуга на автора е наблягането на тези ситуации и създаването на съответното понятие термин. (В скоби ще отбележа, че опитите да се въведе в българския език разграничаване между завършеците -анд/-ант, -енд/ент въз основа на етимологията и противопоставянето на граматическото значение пасив/актив, застъпени и в Корективен речник на чужди думи в българския език, 2012,  ми се струват нереалистични.) Калкирането пък е честа практика при предаването на описателни, значещи имена, макар че и там модерната тенденция е да се предпочита звуковата форма на ендонима.

Теоретичната част на книгата завършва с раздела „Принципни правила за транскрибиране на немски собствени имена на български” (с. 37-67). Този раздел е централен и най-важен, защото в него са формулирани и аргументирани правилата за превръщането на звуковата форма на немското име в българска графична форма, от която лесно може да се изведе и българското произношение. Разгледан е целият фонологичен инвентар на немския език: гласни, двугласни, съгласни. Съгласно основния принцип на транскрибирането се тръгва от фонемния състав на името. Поради неедназначното съответствие между звук и буква след фонемата се дава списък на нейните графемни съответствия. Това дава възможност да се тръгне и от графиката на името, след като се намери съответното графемно съчетание при някое от вероятните му звукови съответствия. Нееднозначността (едно към много) важи и за графемите, така че за да получи верния резултат, транскрибиращият трябва да е наясно с фонемния състав на името. При гласните важно е наличието на фонологично противопоставяне на кратки и дълги гласни, каквото няма в българския език. Б. Парашкевов застава на позицията, че съответните двойки от дълги и къси гласни трябва да се предават по един и същ начин. Така се стига до правила от типа на „Кратката гласна /а/ и дългата /а:/, изразявани в немски с графемите и графемните съчетания <а>, <аа>, <ае>, <аh> се предават на български с графемата <а>”.  Авторът възразява срещу транслитерации, които се опитват да предадат дължината на гласната с две букви, донякъде и под влияние на немското изписване. Пример за това са погрешни транскрипции от типа на Аахен за Aachen. Двете съседни букви за гласен звук са не само несвойствени за българската графика, но могат и да подведат произнасящия името относно неговата сричкова структура.Подобно е положението с транскрибирането и на английските имена, където също има противопоставяне на кратки и дълги гласни и Б. Парашкевов с основание възразява срещу транскрипции от типа на фууд или Рууни. Изключение при транскрипцията на английските имена прави дългото /i:/, за което в повечето случаи се е наложило българското <ий> и което става образец за някои транскрипции от немски, но Б. Парашкевов ги отхвърля, настоявайки за еднотипното предаване на кратки и дълги гласни. Това решение трябва да коригира и да се пребори с някои съществуващи транскрипции, като например имената на съставката -see традиционно предавана на български като -зее. (Любопитно е, че заглавието на известната новела на Т. Щорм Immenseeсе е наложило в частично  калкирания вариант „Именското езеро” аналогично на Боденското езеро.) Проблем представлява и изписването на двойни съгласни, което се явява в някои транскрипции под влияние на оригиналната графика, а отчасти под руско влияние, където това е прието. В българския език това става само на морфемна граница и такова е и правилото, възприето в справочника. Б. Парашкевов възразява и срещу фонетично неоправданите буквени съчетания -тч, -тц и -дт, последното в края на някои имена, и препоръчва опростено изписване.

Всяко едно от предложените правила съответствия се илюстрира с достатъчно примери, като отделно от това се разискват специфични групи от имена, обособени на етимологичен, регионален или друг някакъв принцип. В хода на тези дискусии се предлагат корекции на много съществуващи в практиката транскрипции. В отделен подраздел се разглежда транскрипцията на съставните имена и начините на изписването им (разделно, слято, полуслято), отпадането на определителния член и изборът на главна/малка буква. Трябва да се отбележи, че правилата за транскрипция на немските имена, формулирани в книгата, не влизат в противоречие с общите принципи и предписания, изложени и в последното издание на БАН, Официален правописен речник на българския език, 2012, (с. 30 – 36) и в съпътстващата го книга Правопис и пунктуация на българския език. Основни правила, БАН/Просвета 2011.

Справочната част на книгата (с. 69 – 324) представлява речник на повече от 8000 немски собствени имена, по мое грубо изчисление. Голяма част от тях вече са намерили достъп в българския език, а останалите биха могли да се появят в различни видове български текстове. Включени са имена на селища, реки и водни басейни, лични и фамилни имена, както и различни граждански, фирмени, спортни и технически наименования. Този корпус според автора име репрезентативен характер, в смисъл, че илюстрира принципите за транскрибиране на немскоезичните имена. В случай че трябва да се транскрибира име, което не се намира в речника, ще трябва да се приложат правилата формулирани в теоретичната част на книгата. Срещу името включено в речника в неговия немски правопис стои препоръчителният вариант за неговото българско изписване. При дву- и многосричните имена е посочено мястото на ударението, което осигурява правоговора на българската форма, защото и тук има място за грешки. Достатъчно е да посочим актуалното в новините фамилно име на председателя на Европейската комисия, люксембургския политик Жан-Клод Юнкер, което по-често чуваме с ударение върху втората сричка, отколкото с правилното му ударение върху първата. Рядко срещу едно немско име виждаме два български варианта, единият от които е традиционно приет, а другият фонетичен. Така: Schleswig-Holstein  Шлéзвиг-Холщáйн фонет. Шлéзвих-Холщáйн 4.2.2.1., 4.1.3.5., 5.1. Цифрите, които се явяват в случаи като този, са препратки към съответните раздели от теоретичната част на книгата, където по-любознателният читател може да намери разискване на проблемите около транскрибирането на това име. Посочени са и случаи като: Schmeisser Шмáйсер/ шмáйзер, където едно и също име се приема по различен начин като собствено и като нарицателно. Дадена е и полезна информация при наличието на различни варианти с оглед на географско-историческия контекст (екзонимия и подобни явления) като например Marienbad – Мариáнске лáзне (чеш.) / истор. Мариенбад. Уводният раздел към тази част на книгата обяснява как е съставен словникът, какви са целите на речника и каква информация може да се извлече от него.

Може да си представим и ситуации, при които на боравещия с имената му е необходимо да знае на кое точно оригинално немско име отговаря неговата българска форма. Това ще е нужно например при превод от български на немски или на друг език, който си служи с латиница, при правене на различни справки на немски или на друг език и пр. Затова на автора на справочника му е хрумнала много добрата идея да обърне посоката на речника, този път от български към немски език и да предложи „две в едно” – немско-български и българско-немски речник на немски имена. Във втория речник от лявата страна е транскрибираното на български език немско име, а срещу него е неговото оригинално немско изписване. Поради липсата на взаимноеднозначно отношение (1:1) между правопис и изговор, тук-там срещу българската форма има повече от едно немско име. Това може да наложи допълнителна енциклопедична справка, за да се идентифицира оригиналното име с неговия референт. Целият този процес Б. Парашкевов нарича ретранскрипция и озаглавява тази част на справочника „Ретранскрибирани немски имена” (с. 201 – 324). Тя също е снабдена с кратка уводна бележка, обясняваща какво е ретранскрипция и каква информация може да се намери в тази част на книгата. Би трябвало да предупредим, че тук присъстват само правилно транскрибирани форми на немски имена, а в някои текстове може да се натъкнем и на неправилни такива. Както и в другата посока (немски-български), с имената успешно ще се справи този, който е добре запознат с материята в теоретичната част на книгата, което ще му позволява не само правилно да транскрибира от немски на български, но и да се ориентира във и да коригира неправилните транскрипции. Идеята за обръщане посоката на речника е оригинална и много полезна. Тя обогатява формáта на този тип справочно помагало в сравнение със съществуващата досега практика.

 

Успешното и правилно боравене с чуждите имена е част от културата на многоезичието и на езиковата култура въобще. То е особено актуално днес в епохата на глобализацията. В наше време новите информационни технологии са не само улеснение, но и предизвикателство за правилното и успешно ползване на езика. А и всяко ново поколение трябва да си изгради своята езикова култура и езикови умения. Затова и тази прецизно изработена и солидно аргументирана книга е ценно допълнение към българската справочно-лингвистична литература. Тя е необходима на първо място на преводачи и редактори, журналисти и радио- и телевизионни говорители, но и за всички, които имат нужда от справка и напътствие как да се справят с дадено немскоезично име. Б. Парашкевов ни предлага принципите и правилата за това, както и речник с конкретни решения. Оттам нататък делото на транскрибиращите е в ръцете на самите транскрибиращи. По думите на автора „успехът на едно такова начинание все пак зависи изцяло от това дали потребителят има желание да поддържа своя писмен и устен идиолект на книжовно равнище, или прекомерната самоувереност му внушава пренебрежение спрямо всеки съвет и всяко предписание”. Нека да се надяваме, че хората, които ще посегнат към тази полезна книга, ще бъдат много.


Публикувано на: 03.06.2015 г.  |   Автор: доц. д-р Христо Стаменов

Категории




Авторското право

Материалите, включени в съдържанието на рубриката „Рецензии и коментари” представляват обект на авторското право по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) (документ на Word - 0,5 MB).

Съгласно чл. 35 от ЗАПСП произведенията могат да се използват само след предварителното съгласие на автора.

На основание чл. 173, ал. 1 от Наказателния кодекс „Който издава или използува под свое име или под псевдоним чуждо произведение на науката, литературата или изкуството или значителна част от такова произведение, се наказва с лишаване от свобода до две години или с глоба от сто до триста лева, както и с обществено порицание.”.