РЕЦЕНЗИЯ за избирането на доцент по съвременен немски език на Антоанета Михайлова

от проф. д-р Борис Димитров Парашкевов, Катедра по германистика и скандинавистика към ФКНФ при СУ “Св. Климент Охридски”

 

Настоящата рецензия е изготвена в изпълнение на възлагателна заповед от СНС по общо езикознание, класически и нови езици при ВАК въз основа на протокол № 2 от проведеното на 12.12.2007 г. заседание и във връзка с обявения в ДВ, бр. 52/29.06.2007 г., и в. “Сега” от 07.07.2007 г. конкурс за доцент по германски езици (съвременен немски език), шифър 05.04.20. Мястото за доцент по този шифър е обезпечено с 60 ч. лекции и 30 ч. упражнения по морфосинтаксис, 30 ч. лекции и 30 ч. упражнения по морфология и 30 ч. лекции и 30 ч. упражнения по синтаксис или общо 120 ч. лекции и 90 ч. упражнения. Документи за участие в конкурса е подала една кандидатка: г-жа гл. ас. д-р Антоанета Стоянова Михайлова.

 

Д-р Антоанета Михайлова е родена през 1955 г. в гр. Харманли, средно образование е придобила в смесена гимназия в гр. Стара Загора, а немска филология е завършила във ВТУ “Светите Кирил и Методий” през 1977 г. Работила е като учителка по руски и немски език. От 1989 г. е преподавателка във ЮЗУ “Неофит Рилски”. През 2003 г. е защитила дисертация на тема “Страдателният залог в съвременния немски език въз основа на текстовите видове репортаж и коментар”, Водила е занятия не само по практически немски език, но и лекционни курсове по морфология, синтаксис и морфосинтаксис на съвременния немски език, както и по история и историческа граматика на немския език. 

От приложения списък с публикации за периода от 1985 г. до днес извън един ранен превод могат да се диференцират следните видове научна и дидактическа продукция: участие в научни конференции с публикуване на докладите, както и статии в наши и чужди списания – 22 бр., сред които 6 свързани със страдателния залог в немски и български; 6 учебни помагала (отчасти в съавторство) с най-различно предназначение и една рецензия за книга. 11 от заглавията се причисляват към продукцията от последните пет години, тоест след защитата на дисертацията. 

В конкурса за доцент д-р Михайлова участва на първо място с хабилитационен труд, обсъден на 18.10.2007 г. на заседание на Катедрата по чужди езици при ЮЗУ “Неофит Рилски” с две положителни вътрешни рецензии от проф. Руска Симеонова и доц. Анна Лилова, с изказвания на присъствали членове на катедрата и с решение на катедрения съвет, че трудът притежава необходимите качествата за участие в конкурса за избор на доцент. Трудът със заглавие “Страдателният залог в немски и в български език (сравнително диахронно изследване)” има обем от 217 комп. стр. и е разчленен в осем раздела отчасти с подраздели. Тематично той се допира до дисертационния труд, разискващ употребата на пасива в немски репортажи и коментари, но – реално погледнато – изследването има далеч по-широка насоченост. По своята същност то е диахронно проучване, при това в съпоставителен план. Целите и задачите му са ясно дефинирани както в предговора, така и в увода. Намерението е да се издирят общовалидни за двата езика развойни тенденции, начини на формиране и употреба на парадигмата на страдателния залог в писмени паметници на немски и български, типологични прилики и отлики в историята на залога в двата език. При формулиране на целите се изхожда от дискусиите относно понятието “залогови отношения” и тук проличава разнобоят в изразените в дълголетните разисквания мнения относно залога. Бих казал, че малко разточително се излагат вижданията за наличие или отсъствия на залогови отношения в най-различни типове езици. Огромната книжнина по въпроса е подвела авторката да излезе далеч извън границите на своя обект, за да убеди читателя, че фактически въпросите за диатезата и до днес са останали без общоприето решение. Това личи не само от нейното позоваване на обобщаващия лингвистичен лексикон на Хадумод Бусман. Към него може да се добави становището на липсващия в библиографията Освалд Семерени с капиталното му “Въведение в сравнителното езикознание”, където освен оспорването на произхода на пасива от медиума с помощта на трансформационната граматика на Чомски се стига до тълкувания на страдателния залог като стилистичен вариант на активната конструкция. Претегляйки различни постановки, за целите на своето изследване д-р Михайлова приема като залогови отношения опозицията деятелен и страдателен залог в български и съответно актив – пасив в немски, тоест разглежда само причастно-страдателни конструкции, респ. конструкции с werden и sein или залогът само като морфологична категория. За сравнение са привлечени и конструкции с възвратни глаголи. Формулирани са осем задачи и са указани източниците на ексцерпциите от публикувани текстове от различните периоди на българския и немския език, без обаче да се посочват количествени данни.

Преди да премине към граматическата проблематика, авторката отделя внимание на историята на езика, което е по-скоро дидактически момент в работата. Накратко е представена периодизацията на българския език, като накрая се споменават и дилетантските съвременни опити за представяне на нашия език като принадлежащ към памирския тип езици и за българизацията на славяните все в името на “звездния” произход на прабългарите. Значително по-пространно е представено разселването на германските племена и предпоставките за възникването на бъдещите западногермански народи, респ. на съвременните германци. Редно е било да се вземе отношение по един цитиран дълъг пасаж от учебник за ХІІ клас с добра информация за прилагателното чужд като готска заемка, Сред българистите шества неточно използваният термин старогорнонемски, който се отнася за старобаварски и староалемански, а не за визирания старовисоконемски период, който по-нататък правилно е означаван от авторката (срв. бележка 60 под линия на стр. 48). Приведеното готско прилагателно thiudiskō (или þiudisks) ‘езически’ е калка от гръц. ethnikós и само структурно съвпада с лежащия в основата на нем. deutsch западногермански дериват, без да е негов прототип.           

За структуриране на изследването е приета сполучлива периодизация на българския език, която е симетрична спрямо класическата Гримова периодизация на немския език (стр. 46). В раздели 3 и 4 подробно се коментират различни гледища относно появата и статута на залога в индоевропейски и залоговите отношения в германски и славянски с едно крайно любопитно опониране на вижданията на Вл. Георгиев за конструкции с имам + страдат. причастия. Тези разсъждения заслужават да се разгърнат самостоятелно с примери в контекст, а не само като предикатни структури. Некоректно озаглавен е 5. раздел “Значението на готския език и готския медиопасив за развитието на немския език”. От тази формулировка се очаква изтъкване на въздействие на по-ранно документирания готски върху развоя на немски. Всъщност готският, без да е предстепен на немския, може косвено да дава единствено сведения по посока към прагермански. Иначе между готския и немския няма нито континуитет, нито Вулфиловият превод на Свещеното писание (по който всъщност съдим за готския език изобщо) е бил ползван при различните преводи на Библията на немски, включително от Мартин Лутер. В края си този раздел прелива в една задочна дискусия с Иван Харалампиев по въпроса дали и какъв вид страдателен залог е имало в старобългарски.  

В съответствие с поставените задачи от раздел 6. нататък започва представянето или по-точно реферирането и коментирането на диатезата в старовисоконемски по М. Котин с добавки и на други автори. Отбелязва се, че германският медиопасив е изчезнал и функцията му постепенно се поема от конструкции на werden ‘ставам’ и sein ‘съм’ с единното минало причастие на пълнозначния глагол. В старовисоконемски двете конструкции си съперничат, като цялостното им граматикализиране се смята за завършено през ХІІІ в. Тук не мога да не вметна, че наличието на флексия при причастията не е еднозначен показател за неприключило граматикализиране, понеже в съвременния български промяната по род и число на причастието не дава повод да се съмняваме в наличието на граматикализирана конструкция за изразяване на страдателен залог, а не на предикат със сказуемно определение. При представянето на експлицитно неразисквания залог в старобългарски авторката с доста труд е открила в различни граматически очерци примери, доказващи наличието на пасивни конструкции, заменили атрофирания още в праславянски медиопасив. При това става дума дори за конструкции в бъдеще време с минало и със сегашно страдателно причастие, както и далеч по честа употреба на възвратни глаголи за изразяване на неактивност. Следователно още старобългарският е разполагал с две възможности за изразяване на неактивност – възвратни глаголи и аналитични конструкции с минало страдателно причастие и форми на глагола b»ti/b»wati.

След тези важни доказателства и интересни наблюдения д-р Михайлова изброява под формата на изводи поредица от прилики и разлики в развитието на страдателния залог в старовисоконемски и в старобългарски. По същата схема – от историята на езика към историческата граматика – въз основа на данни по М. Котин и други автори се проследява ситуацията в средновисоконемски, в който се доизгражда лексикалната основа на неактивните конструкции, зачестява употребата на третоличното местоимение es в безлични пасивни изречения, по-отчетливо се очертава граматикализирането на конструкциите с werden и др. Успоредно с това се анализира развоят в среднобългарски, където въпреки далеч по-оскъдната книжнина в сравнение с обилния и жанрово разнообразен немскоезичен материал в периода ХІ-ХІV в. се откриват достатъчно данни за обрисуване на диатезната ситуация: подмяна на творителния падеж с предлога от за въвеждане на вършителя на действието (срещу няколко предлога в средновисоконемски), изявен приоритет на двучленните възвратно-страдателни конструкции пред причастно-страдателните, сред които – макар и рядко – все още се среща употреба на сегашно страдателно причастие. Резултатите от типологичната съпоставка са обобщени в десет извода.

Предмет на раздел 8. е налагането на залоговата парадигма в раннонововисоконемския и в ранния новобългарски език. По отношение на процесите, свързани с промяната на граматическия статус на синтактичните конструкции, авторката терминологично изхожда от схващането на М. Котин за по-широкия съдържателен обхват на парадигматизирането спрямо граматикализирането. В този контекст пресилено ми се струва глобалното обозначаване на причастията на непреходните глаголи като “квази-причастия” само защото не допускат атрибутивна употреба. Противно на тази позиция  гот. qumans ‘дошъл’ (Марк. 9:33) като застъпник на унаследените от индоевропейски диатезно индиферентни no-причастия едва ли може да се окачестви като “несъщинско”. Процесите в раннонововисоконемски са изложени подробно. Трудно е обаче сред реферирането на чужди данни и мнения да се открои личното становище на авторката например при такива ценни хронологични разсъждения относно асиметричното парадигматизиране на темпоралните форми на пасива евентуално по аналогия на актива или поради конкуренцията на конструкциите werden + PP и sein + PP (стр. 179-180). Подобен въпрос може да се зададе и при обобщителните девет точки за развитието на залога в немски през този период. При ранния новобългарски език, отчитайки практиката в дамаскините и най-вече на Троянския дамаскин, се установява вече безспорно преобладаваща употреба на възвратно-страдателните конструкции в сравнение с причастно-страдателните.

В точка 9. във вид на заключение се прави рекапитулация на постигнатото в типологичното диатезно съпоставяне, а именно наличието на някои общи черти във възникването на залоговите отношения и на залоговата паридигма. Преходът към аналитизъм намира отражение в изграждането само на аналитични страдателни форми в двата езика. В немски те се основават на споменатата конкуренция на конструкциите werden + PP и sein + PP, тоест на процесуалния и на статалния пасив, докато в български през всички периоди съперник на причастно-страдателните конструкции са амбивалентните възвратно-страдателни. Авторката е склонна да приеме тенденцията, че причастно-страдателните стават все по-книжовни, а възвратно-страдателните – все по-разговорни. 

Цялостното ми впечатление от това диахронно сравнително проучване е, че д-р А. Михайлова е работила последователно за постигане замисъла на това пионерско по своя характер изследване. Библиографията й, както може да се предположи, е огромна и трудно изброима. Причина за това впрочем е фактът, че тя е представена под т. 10 като използвана литература и под т. 11 като библиография по темата, но двата списъка до голяма степен се покриват, а в текста има позовавания на невключени в тях автори (напр. Борисевич 1998 и 2002 на стр. 9). Препоръката още в двете рецензии при вътрешното обсъждане трудът да бъде отпечатан засега е изпълнена под формата на две служебни бележки от сп. “Езиков свят” за материал от 8 стр., озаглавен “По въпроса за залоговите отношения в прагерманския и праславянския език”, и от Годишника на ФФ при ЮЗУ за студия от 32 стр. под заглавие “Залогът в старовисоконемски и в старобългарски език”. Може би авторката изчаква окончателната оценка от хабилитационните рецензии, за да пристъпи към по-обемиста публикация или да добави отложеното в тази монография разглеждане на конкурентните форми за изразяване на пасивност. Лично аз съм на мнение, че трудът, написан грижливо, с безупречен научен стил и с минимален брой недоглеждания, като уникална съпоставителна систематизация на двата залога в немски и български в диахронен план ще бъде полезен както за германисти, така и за българисти. При задължителното единно оформяне на библиографията и тук ще си позволя да пледирам да се изостави порочната практика София и Москва да се съкращават на С. и М. в противовес на всички други градове, изписвани изцяло.     

Извън монографията също така в диахронен план и в своеобразен художествено-лингвистичен стил е издържана статията “За най-стария писмен период в развитето на езика (Форми за страдателен залог в български и немски език)”. Тя представлява кратко есе за възникването и развитието на езиците с намек за наличието на универсалии, каквито са например пасивните форми в двата езика. Разсъжденията си авторката илюстрира с извадки от събирания материал и с позоваване на учени, имащи отношение към интерпретирането на явлението. И тук, както на други места, се споменава наличие на номинална флексия при миналото причастие. Но например за старовисоконемските паметници Муспили и Евагелската хармония на Тациан може спокойно да се каже, че статалният и процесуалният пасив са граматикализирани и ако има отделни случаи на съгласуване, то те са по-скоро изключения.

Изследователските интереси на д-р Михайлов не са ограничени само върху развоя на пасива в немски през вековете. Съвременни факти особено относно конкурентните форми на страдателния залог в немския език са предмет на по-малки, но приносни статии. В една от тях (написаната на немски и озаглавена “Още веднъж за т. нар. пасивни парафрази в немски”) се дискутират парафразите на пасива в светлината на вижданията на автори от края на ХХ в. Става дума за конструкции със сказуемо в действителен залог, но без подлогът да бъде агенс. Резултатите от анализа са сумирани в две групи, като втората включва адективни формации с -bar (а в перспектива положително и с -abel/ -ibel), които кореспондират с български на -ем/-им. Едно съпоставително изследване в този дух би било препоръчително с оглед на безразборната употреба на български конструкции от типа “неохраняем прелез”, чиято транслация на чужд език с модално-пасивни средства предизвиква само смях.

Частен случай на изследвани парафрази представляват съвременните специфични конструкциите на глаголи със значение ‘получавам’ + минало причастие в немски (тоест с глаголите bekommen, erhalten, kriegen) в статията с немско заглавие Siebekommmengratuliert, applaudiertundkaumwidersprochen. Смисълът му на български е “На тях им честитиха, ръкопляскаха им и почти не им възразиха”, тоест все глаголи с дателна рекция, но в немски с подлог в именителен падеж. След обобщеното заключение по отношение на българския преводен еквивалент се предлага изучаващите немски да бъдат запознати с конструкцията едва в по-напреднал стадий.

Една публикация на д-р Михайлова за конструкциите с местоимението man в германското списания “Немски като чужд език” още през 1997 г. е подтикнала известния лингвист Герхард Хелбиг да посвети бележка в същата книжка на списанието на нейните разсъждения относно тази конструкция, което е признание за наблюдателността на д-р Михайлова.           

В статията “Немският и българският пасив в светлината на релационалната граматика” се изхожда от постановката на релационалната граматика за централната роля на подлога и допълнението. Представя се тридялбата на езиците на номинативни, ергативни и активни, където българският и немският са отнесени към първия класификационен тип. Признава се, че тази граматика е способна да обясни деятелния и страдателния залог в двата езика, като по отношение на немския това е валидно само за процесуалния пасив, а за други конструкции, изразени с други морфологични средства се налага разработването на други методи. В заключението се прокрадва, но не се изказва експлицитно мнението, че за обясняване поне на пасива релационалната граматика е само частично пригодна.

На равнище литературни изяви д-р Михайлова под заглавие “Жената като тъкан/сплав от надежда, протест и търсене на идентичност” е публикувала един крайно любопитен анализ за третото произведение на швейцарската писателка Естер Шпинер “Твърдоглавие” (нем. Starrsinn). Публикацията в т. ІІ на годишника на ЮЗУ е на немски език и свидетелства за умение да се интерпретира художествен текст. Този материал би имал не по-малко достойнство и дори би бил още по-полезен, ако беше на български език с предназначение да популяризира произведението и да го лансира за превод. По-друго е положението със солидната студия “Еволюцията на женските образи при Естер Шпинер”, публикувана също на немски език в т. ІІІ на годишника на ЮЗУ. В нея на базата на трите първоначални новели и на последвалия ги роман “Майка ми с тиган спаси живота на баща ми” хронологично се проследява еволюцията в начина на мислене, във възгледите и в поведението на писателката.

Съвместно със Зарина Маркова и Мария Северова д-р Михайлова е изготвила издаденото през 2006 г. методическо помагало “Наблюдението в практическата подготовка на бъдещите учители по чужди езици” (79 стр.), предназначено за студенти по английска филология и приложна лингвистика. В него похватът наблюдение е разчленен на три етапа, разработени са примерни занятия по чужди езици и коментари към тях, приложени са протоколи за наблюдение на занятие по чужд език, терминологичен речник и документи относно държавните образователни изисквания.

Фактът, че д-р Михайлова вече е водила теоретични занятия по възловите дисциплини морфология и синтаксис на немския език, както и по историческа граматика, е доказателство за нейната опитност. Участията й в научни форуми (последното в германистичния конгрес на университета в Кайро с доклад, посветен на нобелиста Нагиб Махфуз) и редовните й публикации в наши и чужди органи свидетелстват за нейната педагогическа и научна обиграност. По стечение на обстоятелствата съм участвал лично в две акредитации на Катедрата по приложна лингвистика към ЮЗУ и съм запознат с уважението, изпитвано от нейните колеги към нея. Може би оказваната от гостуващи хабилитирани преподаватели помощ на катедрата донякъде е позабавила нейното хабилитиране на по-ранен етап, което пък е допринесло за по-солидното и изграждане като германист. Това ми дава основание да призова членовете на почитаемия СНС по общо езикознание, класически и нови езици при ВАК да гласуват положително за избирането на Антоанета Стоянова Михайлова за доцент по съвременен немски език.   

 

София, февруари 2008 г.                                                              


Публикувано на: 15.07.2015 г.  |   Автор: проф. д-р Борис Парашкевов / Prof. Dr. Boris Paraschkewow

Категории




Авторското право

Материалите, включени в съдържанието на рубриката „Рецензии и коментари” представляват обект на авторското право по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) (документ на Word - 0,5 MB).

Съгласно чл. 35 от ЗАПСП произведенията могат да се използват само след предварителното съгласие на автора.

На основание чл. 173, ал. 1 от Наказателния кодекс „Който издава или използува под свое име или под псевдоним чуждо произведение на науката, литературата или изкуството или значителна част от такова произведение, се наказва с лишаване от свобода до две години или с глоба от сто до триста лева, както и с обществено порицание.”.