Витанова М. Човек и свят. Лингвокултурологични проучвания. София, Бул – Корени, 2012, 207 с.

       Българският книжен пазар предлага един нов интересен научен труд, в който авторката доц. д-р Марияна Витанова дава разностранна езикова картина на българската народопсихология. В предговора към изданието

д-р Ваня Мичева посочва, че „портретът на българина, изграден в книгата, обхваща всички значими аспекти на неговата същност: външен вид, интелектуални и психически особености, поведение, социално битие, трудова дейност“. Подчертава, че „ексцерпиран и анализиран е огромен езиков корпус от фразеологизми, устойчиви съчетания, паремии, сравнения, въз основа на който авторката създава многоликия образ на българина в неговата противоречивост“ (с. 6).

       Трудът е композиран в три раздела: „Духовният и материалният свят на българина“, „Човекът и светът на животните“, „Селото и градът в езиковата картина на българина“.

       На първо място авторката разкрива значението на понятието концепт, прието в лингвокултурологията като основен термин, неговото разбиране и употреба от различните изследователи. В разглеждания тук труд е прието „линвокултурологичното разбиране на концепта като ментално – когнитивна същност, която има езиково изражение и отразява културнонационалната представа на човека за определен фрагмент от действителността“ (с. 13).

       Авторката не случайно избира за обект на едно от основните си изследвания концепта труд в българската езикова картина на света. „Трудът заема централно място в светогледа на българина. Трудът е смисъл на живота, осигурява прехрана, създава материално благополучие и е в основата на социалния престиж“ (с. 30). „Отношението към труда позволява да бъде разкрита системата от обществени отношения и базови ценности на българското общество“ (с. 14). А това все още се нуждае от цялостно описание и анализ от българските езиковеди.

       Научният принос на М. Витанова е, че в резултат на научните търсения „доказва тезата за значимостта на концепта труд в българската езикова картина на света, като в същото време разкрива и неговата амбивалентност“ (с. 7). Богатият илюстративен материал от българските паремии, фразеологизми и устойчиви сравнения е ексцерпиран от сборници с пословици и поговорки, фразеологични и тълковни речници.

       Концептът труд в българския език се реализира основно чрез синонимите труд, работа и техните деривати. Авторката не се ограничава само с примери от книжовния български език, българските диалекти и жаргони, а търси връзка със старобългарски език и съпоставителна база с други славянски и индоевропейски езици.

       М. Витанова систематизира представите на българина за труда, отразени в паремиите и фразеологизмите, в следните основни групи: място на труда в живота на човека, характеристика на труда като процес, резултати от труда, човешко поведение към труда. Познати на всички, а и често употребявани са изпитаните през вековете от народа ни мъдрости:Трудът е здраве и живот, С труд и постоянство всичко се постига, Бързата работа срам за майстора, Който не работи, той не греши, Който не работи, не бива да яде, Не оставяй днешната работа за утре, Накарай мързеливия на работа, да те научи на ум.

       Авторката стига до заключението, което тя определя като субективно, че „в съвременния български език по-честа е употребата на облиците работа, работя в сравнение с труд, трудя се“ (с. 20).

       М. Витанова изучава и фразеологични съчетания и паремии, свързани с антипода на труда – мързела, семантичната опозиция „свой – чужд“ по отношение на труда и трудовите навици. Авторката установява, че „ценностните различия между различните лингвокултури се разкриват най-добре при културноасиметричните пословици, т. нар. лагуни, които нямат съответствия в други езици. Напр. в български - Залудо работи, залудо не стой (с. 43).

       В изследването “Портретът на българина в устойчивите сравнения” М. Витанова анализира подробно, с много примери как външният вид, интелектуалните и психически особености, социалното битие на българина са намерили своето, в много случаи поетично, езиково изражение: Хубава като икона, Висок като топола, Очи като череши, Мъдър като Соломон, Кротък като агне, Верен като куче, Живея като птичка божия, Беден като църковна мишка, Работлив като пчела, Правя нещо като лисицата с опашката си. В резултат на своето проучване М. Витанова стига до важния извод, че “анализът на устойчивите сравнения в българския език разкрива асоциативното мислене на българина, неговото богато въображение. Значенията на компаративните фразеологизми са свързани с практическия опит и културно – историческите традиции на носителите на българския език... Чрез компаративните фразеологизми човекът изразява своето отношение към заобикалящата го действителност” (с. 68).

       Отличната подготовка на М. Витанова като изследовател на българските диалекти се открива и в проучванията “Названия за жилища в българските диалекти”, “Названия за баница в българските диалекти”, “Названия за дните на седмицата”, “Следи от бройни системи, различни от десетичната, в българските говори”, “Манастирът и монасите в езиковата картина на българина”.

       Традиционната жилищна архитектура е обект на етнографията, но само като част от материалната култура на българския народ. Научният принос на М. Витанова като езиковед и диалектолог е изчерпателният лингвистичен анализ на лексемите, свързани с дома на българина, илюстриран с примери от българските диалекти. Авторката оформя четири групи лексеми от тази тематична група: общи названия за постройки; названия за жилище, дом; названия за различни видове жилищни постройки (според начина на изграждане, вида на покривния материал, материала и начина на изграждане на стените, вида на постройката, предназначението на жилището) и названия за колиби. М. Витанова изследва произхода на названията, начина по който някои са възникнали, тяхната структура, семантика, кои днес са преминали в пасивния речников фонд, кои са навлезли в съвременния книжовен език.

       За едно от традиционните български ястия баницата в диалектите се употребяват разнообразни лексеми. И тук М. Витанова показва високите си познания не само по българска, но и по сравнителна славянска диалектология, представяйки произхода на лексемите, начина на създаване и словообразувателния им стоеж.

       За българина названията на дните на седмицата имат многобройни символни значения и са свързани с представите му за добри и лоши дни. И тук авторката използува широк диалектоложки илюстративен материал и съпоставя с други славянски езици.

       М. Витанова разглежда следите от бройни системи, различни от десетичната, в българските диалекти, изхождайки от старобългарски език и сравнявайки с други славянски и индоевропейски езици. Търсейки обяснение за произхода им, авторката стига до предположението, че “са реликт от една първична, по-опростена бройна система, присъща на хора, чието мислене е по-конкретно и предметно” (с. 107).

       М. Витанова разглежда лексиката, свързана с християнската религия, в старобългарските паметници, в съвременния български книжовен език и в българските диалекти и социални говори. Обяснява произхода на названията за манастир, монах и монахиня, съпоставя с названията в другите славянски езици, разкрива отношението на българина към монашеското съсловие, отразено във фразеологията и паремиите.

       Вторият раздел на труда е посветен изцяло на темата “Човекът и светът на животните. Зоонимите в българските пословици, поговорки и фразеологизми”.

       Зоонимите са били обект на изследванията на редица български езиковеди. Целта на това изследване обаче “е да се разкрият лингвокултурните измерения на взаимоотношенията на човека и света на животните, фоновите знания, отразени във фразеологичния фонд, да се изследва културният елемент, скрит във фразеологията, да се определи кои животни и защо се закрепят във фразеологичните единици” (с. 123). За постигане на поставената цел авторката си поставя за изпълнение определени задачи: да се създаде корпус от фразеологизми, устойчиви сравнения и паремии с компонент название на животно; да се разкрият и опишат формално – структурните и семантичните особености на тези фразеологични единици; да се опише езиково – културният образ на животните, закрепили се във фразеологията; да се анализират асоциативните връзки на зоонимите от гледна точка на тяхната етническа принадлежност; да се съпоставят българските фразеологични единици с фразеологични единици на някои славянски езици.

       Според синтактичната си структура фразеологичните единици са обособени в три основни типа словосъчетания: атрибутивни (Кучески студ), глаголни (Под вола теле търси) и устойчиви сравнения (Кротък като агне). Авторката прави извода, че “образите на животните във фразеологията характеризират всички значими аспекти в човешкия живот, разкриват доброто и лошото в него, утвърждават истини, проверени от опита. Чрез тях се създава представа за интелектуалния и морално – етичния образ на човека, за неговия социален статус, физически качества и т. н. (с. 152-3).

       Фразеологичните единици са класифицирани в 18 основни групи, които са детайлизирани на подгрупи: интелектуални и психически характеристики на човека (Плашлив като заек, Хитър като лисица, И на мравката път струвам); екзистенциална характеристика (Птицата се познава по перата, а човекът по лакърдията, Когато атовете се ритат, магаретата теглят); социална сфера и отношения в обществото (Важна птица, Дребна риба); дом и семейство (Свивам си гнездо, За гаргата гарджето най-хубаво и мило); мъжете и жените (Разхождам се като петел около кокошки, Риба и жена не остаряват); външност на човека (Хубав като писано яйце, Вървя като мравка); физическа характеристика (Здрав като бик, Як като бик); емоционално – психически особености (Светят ми очите като на котка през март, Чудя се като куче в небрано лозе); трудова дейност (Работен като вол, Натоварен като магаре); поведение на човека (Крадлив като сврака, Храни куче да те лае, Пиян като свиня); ум (Глупав като гъска); реч (Млъквам като риба); цветове (Бял като гълъб, Черен като гарван); количествени характеристики (Ям като врабче); качествени характеристики (Рядък като бял гарван); време (Втори петли); банкноти (Зелени гущери); отношение “свое – чуждо” (В гори вуци, а в село турци).

       М. Витанова обособява три групи фразеологични единици с компонент зооним в славянските езици: съвпадение по съдържание и форма; общност в съдържанието, но с различия във формата и единици без еквивалент. Авторката прави сравнения с руски, полски, чешки, словашки, сръбски, белоруски. Открива аналогии в метафоричната употреба на имена на животни и в други европейски езици.

       В резултат от многопластовия анализ на фразеологичните единици с компонент зооним в българския език  М. Витанова стига до основни научни изводи. “Техните значения са свързани с практическия опит и културно – историческите традиции на носителите на българския език. Отличават се с метафорична образност и съдържат ярка експресивна оценъчност. Те са широко употребявано езиково средство за изразителна характеристика на човека и човешкия живот в различните му проявления” (с. 177). “Голяма част от фразеологичните единици с компонент зооним продължават да бъдат актуални и намират употреба и в речта на съвременния българин. Те са характерни както за книжовния език, така и за разговорната реч, където са се превърнали в обичайно изразно средство. Езиковата картина на света, която разкрива фразеологията, се отличава с антропоцентричност, етноцентричност и пейоративност. Чрез света на животните човекът изразява предимно своето неодобрително или презрително отношение към заобикалящата го действителност. Приписваните на хората качества, присъщи на представителите на животинския свят, разкриват асоциативното мислене на българина, неговото богато въображение. Фразеологичният фонд на българския език е ценен източник на информация за начина на мислене и възприемане на света, за светоусещането на българина” (с. 179).

       Третият раздел “Селото и градът в езиковата картина на българина” е посветена на концептите село и град в българския език.

       Разглеждайки представянето на концептите в лексиката и фразеологията на българския език и техните значения, М. Витанова стига до изводите, че “в реализацията на концептите село и град в българския език се отразяват различните равнища на връзките на човека – етнически, социални, езикови. Селото и градът са свързани и с по-конкретните проявления на семантичната опозиция свой – чужд – с опозициите ние и другите, близо – далеч, добро – зло, цивилизованост – нецивилизованост, качествено – некачествено и т.н. (с. 193).

       Всяко от деветте изследвания на М. Витанова, включени в представения труд, е придружено от богата библиография по темата.

       Монографията е предназначена за широк кръг изследователи българисти и слависти – езиковеди, диалектолози, етнолози, лексиколози и лексикографи, културолози. Тя е интересна и за обикновения български читател, който може да научи повече за изразите, които често самият той употребява в ежедневния си живот. А за научните стойности на труда красноречиво говори фактът, че след конкурс издаването на книгата е финансирано от Фонд “Научни изследвания” към Министерството на образованието и науката.

 

Марта Кърпачева

 


Публикувано на: 23.12.2012 г.  |   Автор: доц. д-р Марта Кърпачева / Assoc. Prof. Dr. Marta Karpacheva

Категории




Авторското право

Материалите, включени в съдържанието на рубриката „Рецензии и коментари” представляват обект на авторското право по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) (документ на Word - 0,5 MB).

Съгласно чл. 35 от ЗАПСП произведенията могат да се използват само след предварителното съгласие на автора.

На основание чл. 173, ал. 1 от Наказателния кодекс „Който издава или използува под свое име или под псевдоним чуждо произведение на науката, литературата или изкуството или значителна част от такова произведение, се наказва с лишаване от свобода до две години или с глоба от сто до триста лева, както и с обществено порицание.”.