Василис Марагос. Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. От православна идеология към изграждане на българска идентичност. Прев. К. Топалов. София: УИ Св. Климент Охридски, 2012.

 

Книгите с българска проблематика, писани от чужденци, по правило предизвикват засилен интерес, доколкото въобще може да се говори за интерес към сериозните хуманитарни изследвания, а не за сензации и приятно звучащи митове, предлагани от популярни в медиите фигури. Още по-изявен е интересът към книга на гръцки автор, посветена на Българското възраждане, една епоха, която се характеризира, освен с всичко друго, и с изострен конфликт между идеолозите на двата народа. Конфликт, който, за съжаление, е жив и днес.

Струва ми се лекомислено и повърхностно да се разглежда един сериозен труд като пряко свидетелство за това „какво мислят за нас гърците”. Гърците, както и българите, мислят различни неща, спорят помежду си, не се познават и пр. А и подобна гледна точка неволно подценява усилията на автора – един вид, той ни е интересен не сам по себе си и с идеите си, а защото е грък, защото изразява отношението на, да кажа така, опонентите.

От друга страна, не трябва и да се пренебрегва публиката, към която първоначално е насочен един труд. Книгата на В. Марагос, вариант на дисертация, е писана на гръцки език и е публикувана през 2009 г. в Атина. Първоначално тя е била насочена към аудитория, която познава бегло разглежданите явления. Българското издание е превод на гръцкото, в него не са правени някакви по-значими промени; този подход, който предполага по-разгърнати обяснения на познати за българската публика неща, има своите основания, най-малкото – избегнати са подозренията, че част от изводите на автора се спестени на българската публика. Преводът на К. Топалов като цяло ни представя един точен вариант на оригинала, единствено решенето да се изписват много от имената не на кирилица може да предизвика известни възражения.

Василис Марагос се придържа към възгледа, според който националната идентичност е късно явление, предхождано от преходни форми, които са основния обект на неговото внимание. Тези идеи са познати не само в европейски, но и в български контекст и авторът посочва своите източници – Ърнес Гелнър, Ели Кедури, Ерик Хобсбом, Бенедикт Андерсън, Антъни Смит [ErnestGellner, ElieKedourie, EricHobsbawm, BenedictAnderson, A. D. Smith], български изследователи, а сред гръцките – неговият учител Пасхалис Китромилидис [PaschalisKitromilides], който е автор и на един от двата кратки насърчителни предговора (другият е дело на К. Топалов). П. Китромилидис е сред изследователите, които лансираха идеята за въобразените общности в балкански контекст, а негови важни статии, събрани в книга „От кръста към флага. Аспекти на християнството и национализма на Балканите” (1999) също е позната на българската публика. По-късно на български излезе и книгата му „Политически мислители на новото време” (2003).

Според наблюденията на В. Марагос, до сравнително късно в Османската империя съществува една голяма православна общност, която използва като книжовен език гръцкия. Постепенно се появяват асимилаторски амбиции – авторът посочва Неофит Дукас (1815), на когото Патриаршията се противопоставя, както и центробежни националистически движения. Особена роля в тези процеси играят идеите на Просвещението, които, от една страна, се насочват към универсалност, от друга подриват авторитета на църквата и стимулират национализма. Самото Просвещение също разбира се далеч не е единно, в неговите рамки са идеологически конструкции, които яростно спорят помежду си.

На този фон е представен Паисий Хилендарски, който „не толкова поставя началото на българската историография, колкото ни дава едно впечатляващо лично свидетелство за основите на новото българско историческо съзнание” (с. 71). В. Марагос аргументира непривично звучащата теза, че „История славянобългарска” стои по-близо до християнската идеология и се дистанцира от идеите на Просвещението, които хилендарският монах познава доста бегло и само по вторични източници (Цезар Бароний, Мавро Орбини), които са свързани по-скоро с Конрареформацията. Интересни са конкретните наблюдения върху различни аналогии на „История славянобългарска” с някои гръцки текстове и специално с „Историческа книга” на Псевдо-Доротей (ХVII в.); същото може да се каже и за по-различните аналогии с текстове на представителя на новогръцкото просвещение Никифорос Теотокис и заточения партиарх Калиник III. Заслужават внимание и хипотезите за това кои са реалните или потенциални опоненти на Паисий – например Даниил Мосхополски.

По-разгърнато е представянето на личността на Софроний Врачански, за когото и данните са несравнимо повече. Много повече са и ръкописите, излезли изпод перото му.  В. Марагос разглежда основните – по-кратко двата т.нар. Видински сборника и книгата за трите вери, по-разгърнато Неделника. Авторът не търси несъмнените, макар и не докрай изяснени връзки между тях, а се насочва към източниците им и особено към идеологическата им основа. Знаменитото „Житие и страдания”, което представлява специален интерес за литературните историци на новото време (при които нерядко могат да се открият и несъмнени увлечения), също остава на по-заден план, както става и при немалко български автори, специализирали се в разглеждане на по-ранните периоди.

В. Марагос допълва представите за източниците на текстовете, преведени от Софронии и за наличието на аналогични произведения в гръцката книжнина. Източниците на Неделника представляват проблем, по който са изказвани различни мнения, които не винаги могат да се съгласуват. Понякога ясно се долавят предпочитанията на изследователите и областта, в която са се специализирали. Така едни подчертават гръцки източници, други – домашни, а трети акцентират върху руски. Затова и несъмнено ценни са наблюденията на В. Марагос върху основния източник на Неделника – аналогичен сборник на Агапиос Ландос (ок. 1580 – ок. 1657), на български той по-често бива наричан Агапий Критски. Близостта между двата текста е установена от български учени, на първо място Д. Петканова-Тотева, но В. Марагос навлиза в детайлите, предлага паралелни текстове, които разкриват не само несъмнената близост, но и характера на промените, които българския книжовник прави.

Анализът на Софрониевото книжовно творчество и политическата му дейност от края на живота му, води В. Марагос до представянето на българския книжовник като значима фигура, която стои „между православната идеология и Просвещението” (с. 177 и сл.). С основание авторът подчертава, че Софроний „въвежда в българската традиция” някои от основните идеи, характерни за Гръцкото просвещение – критиките към необразоваността и социалното статукво, идеи за образованието, за книжовния език и т.н.

По нов начин, максимално отдалечен както от гръцкия, така и от българския национализъм, В. Марагос разглежда въпроса за „приноса на гръцкото образование за формирането на българската идентичност”. За него този принос е много значителен и той, поне докъм средата на 19 в., не е свързан с асимилаторски стремежи. Нещо повече, авторът се стреми да смекчи „мнението, което господства по въпроса за дълбоко антигръцкия характер на „История славянобългарска” (с. 206). Събрал значително количество сведения от епохата и тръгвайки от наблюденията на български учени като Ив. Шишманов, М. Стоянов, А. Алексиева и особено на Н. Данова, авторът представя значението, което гръцкият език и гръцкото образование са имали за развитието на българската култура, а и за формирането на българската нация. Той прави и важното уточнение, че до доста късно гръцкият език и гръцкото образование се възприемат като нещо, което не разделя балканските християни, които дори охотно се самоопределят като „гърци”. Това положение се променя сравнително бързо, авторът основателно свързва повратната точка с прокламирането на Мегали идея от Йоанис Колетис [Ioannis Kolettis] в Парламента през 1844 г.

Сред конкретните примери, на които се позовава В. Марагос са познатите, но не докрай анализирани и осмислени спорове между привържениците на руското образование (някои от тях също излезли от гръцки училища), на първо място В. Априлов, и „елинофили” като Райно Попович. Особено внимание заслужава разглеждането на „Богоридовци и националната им идентичност”. Биографиите и делото на внуците на Софроний – Стефан и Атанас Богориди и на синовете на Стефан – Александър (Алеко) и Никола (Конаки) са познати на българските специалисти, но авторът успява да издири нови сведения, да представи участието им в процесите в гръцкото общество, да осмисли представи за собствената им флуидна идентичност. Те са поставени в контекста на други изявени фигури от това време, които имат пряко отношение към гръцката култура като Никола Пиколо, Константин Фотинов, като при издателят на „Любословие” тезите на автора се разминават с тезите на българските изследователи на неговото дело.

„Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. От православна идеология към изграждане на българска идентичност” от Василис Марагос е изследване, което представя една полезна за българските изследователи по-различна гледна точка и допълва представите ни за разглежданата епоха. Появата на книгата на български език е радостен факт и свидетелство за разгръщане на връзките между учените на Балканите.

проф. дфн Николай Аретов

 


Публикувано на: 08.04.2013 г.  |   Автор: проф. д.ф.н. Николай Аретов / Prof. Dr. Sc. Nikolay Aretov

Категории




Авторското право

Материалите, включени в съдържанието на рубриката „Рецензии и коментари” представляват обект на авторското право по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) (документ на Word - 0,5 MB).

Съгласно чл. 35 от ЗАПСП произведенията могат да се използват само след предварителното съгласие на автора.

На основание чл. 173, ал. 1 от Наказателния кодекс „Който издава или използува под свое име или под псевдоним чуждо произведение на науката, литературата или изкуството или значителна част от такова произведение, се наказва с лишаване от свобода до две години или с глоба от сто до триста лева, както и с обществено порицание.”.