"И чувството отвсякъде се ражда"
Новата стихосбирка на Христо Черняев, излязла в края на 2012 г., носи "зимното" заглавие "Сняг да вали". Кръстена е така по едноименното стихотворение, посветено на друг съвременен поет - Найден Вълчев. Пишейки тези редове през хладната, но заредена с много енергия и очаквания пролет на 2013 г., неволно си зададох въпроса: "Защо авторът е избрал такова заглавие?" Нали мнозинството от хората мечтаят за топлина и светлина, пеят: "Нека да е лято!"; поетите обикновено "възпявят" пролетта като символ на възраждащата се природа, или пък есента, когато се събират плодовете или се броят пилците.... За лятото няма какво да говорим - всеки го чака, макар че то през последните години сякаш иска живи да ни опече...
Отговорът на този въпрос се съдържа както в едноименното стихотворение, така и в цялата стихосбирка на Христо Черняев, в която са включени поетични творби от различни години (Ще намерим тук и емблематичното за неговото творчество, белязало още в началото поетичния му път стихотворение "Ах, не слагайте нивга на младото конче юзда!").
За пореден път Черняев ни се разкрива като чист лирик, едновременно вглъбен в себе си и разтворен в света, който (пре)създава със средствата на "чистата" поезия, каквато все още малцина поети пишат днес, увлечени от други "темпове и моди". В лоното на тази поезия читателят ще открие целия заобикалящ ни природен и човешки свят и затова тя е трудно обозрима и сравнима: ручеи и върхове, гори и поля, цветя и дървета, влакове и гари, птици и хора, бури и покой, дъждове и ветрове, аромати и цветове, слънце - особено обикнато от поета - и звезди, небеса и облаци...
Образна, предметна, реалистична поезия, но изпъстрена с метафори и сравнения, които на мига превръщат "обикновеното" в живота в необикновено и извисено, придават му осезаема поетична "принадена" стойност. И това става по един съвършено лежерен, елегантен и художествен начин, без усилия и излишно поетизиране, някак от само себе си, както това става само в поезията на родените лирици.
Но светът - нито реалният, нито художественият - няма да е пълен, ако в него не бушуват чувства, страсти и мисли, сред които се откроява неизбежната "Единствена любов". Както пише литературният критик Благовеста Касабова, Черняев е от "онова поколение творци, което се вписва в развитието на съвременната българска литература с чистия си патриотизъм, с любов към природата, почит към ценностите на миналото, към традициите, обогатявайки и продължавайки ги, като в същото време поставят и новото им начало. Защото в продължението няма повторяемост. В продължението има уникалност и многоначалие."
Верен на природата си да не бъде гръмогласен, поетът не вдига излишен шум - нито с присъствието си, нито в обобщенията си. Той не сочи с пръст и не заявява със строг глас какво трябва и какво не трябва, а просто поставя нещата на мястото им и ги обгръща с типичната за него одухотвореност, човечност, топлниа, ласкавина.
Много пъти още бих могъл да употребя наречията "едновременно" и "същевременно", опитвайки се, макар и бегло, да пресъздам усещанията си от срещата с поезията на Христо Черняев. Това е така, защото в нея има една особена пълнота, един плътен обем, сякаш тя съдържа като капка в себе си цялото море. Поетът е и описателно-конкретен (дори епичен в някои отделни стихотворения), и метафорично-образен:
"Вихрушка вдитна прах във висини,
размести камъни, гнезда и клони
и - сякаш параходи сред вълни -
тресат се старовремските балкони."
("Буря")
Човек би си рекъл, че става дума само за художествено-поетично описание на лятна буря. Но поетът открива в бурята драматизма на човешкото битие. Бурният вятър с дълги пръсти "шапката ти взима,/ от погледа отнема дол и хълм, отнася те далече от любима..." Все още сякаш сме в сферата на поетичното въображение, което чертае апокалиптична картина и я подсилва по стар "поетичен обичай" с хиперболи, за да обрисува по-детайлно и осезаемо природната картина. Но ето - бурята вилнее час-два и стихва, всичко свършва. Лирическият герой отново е със шапка на глава, обаче се оказва, че "в затишието вече не сте двама". Това преминаване от реалистично-предметното (пресъздадено поетично, разбира се) описание и състояние към духовното и изобщо човешкото, е характерно за лирическият "подход" на Христо Черняев. Тази трансформация мигом поставя нещата на друга плоскост и придава на лириката му философска - но без излишно философстване - дълбочина и пълнота. Това придава по-голяма съдържателност и завършеност и на тази, и на много други Христо-Черняеви творби.
Това, впрочем, способства поезията на Черняев да бъде харесвана и запомняща се.
"Когато спреш, завинаги се спри,
но тъй, че хоризонти и зори,
и ветрове, и птици, и треви
да шепнат: "Продължава да върви!"
("Не спирай по средата")
"... че не бива с разни предмети
да стареете вкъщи, нали?
А в душите си оставете
едно кътче: сняг да вали."
("Сняг да вали")
"Като сеяч у тебе се вселява
спокойно и дълбоко мисълта,
че няма да потънат във забрава
зърната, изтървани на пръстта.
Че в някои души, за обич жадни,
че в някои сърца, стаили плам,
те ще покълнат. Жътва там ще падне.
На истините срокът е голям."
("Без заглавие")
"Не знам дали и догодина
ще видя същите берачки
сред шум от глъчки и закачки
в една черешова градина."
("Череши")
"Какво мога да кажа повече
от очите на млъкнал славей -
две светли зърна в листата.
Иди, че с думи разправяй!
Разказват ли се нещата?"
("Какво мога да кажа повече")
След прочита на "Сняг да вали" у мен се затвърждава впечатлението, че сред всички важни теми и идеи (а те са неизброими, защото и животът е неизчепаем) особено място в поезията на Христо Черняев заема движението във всиките му форми и проявления - физически и духовни, зрими и незрими. Той и като човек е такъв - известни са на всички неуморните му пътешествия "по чукари и пътеки". Защото движението е живот, смисъл, значение, самодостатъчност, абсолют.
"И светът за да не спре,/ трябва ние да не спираме никога." ("Една вечер с моето русо дете").
Какво може да се каже повече, ако перифразирам стиха на поета? Много още, разбира се. Във всяко стихотворение има образи и център (най-често това е поантата), които спокойно могат да се цитират като високи поетични постижения и образци. Но нека читателят сам се убеди в това, защото
"Поезията,
дето дава
кръвта на слабия,
жарта на силния.
Поезията -
не формата,
не славата.
Светът - най-простият,
най-милият!"
("Поезията")
Славимир Генчев
........................................
Христо Черняев. "Сняг да вали". Лирика. София, 2012 г., изд. "Мултипринт".
- 0,5 MB).