"И чувството отвсякъде се ражда"

Новата стихосбирка на Христо Черняев, излязла в края на 2012 г., носи "зимното" заглавие "Сняг да вали". Кръстена е така по едноименното стихотворение, посветено на друг съвременен поет - Найден Вълчев. Пишейки тези редове през хладната, но заредена с много енергия и очаквания пролет на 2013 г., неволно си зададох въпроса: "Защо авторът е избрал такова заглавие?" Нали мнозинството от хората мечтаят за топлина и светлина, пеят: "Нека да е лято!"; поетите обикновено "възпявят" пролетта като символ на възраждащата се природа, или пък есента, когато се събират плодовете или се броят пилците.... За лятото няма какво да говорим - всеки го чака, макар че то през последните години сякаш иска живи да ни опече...

Отговорът на този въпрос се съдържа както в едноименното стихотворение, така и в цялата стихосбирка на Христо Черняев, в която са включени поетични творби от различни години (Ще намерим тук и емблематичното за неговото творчество, белязало още в началото поетичния му път стихотворение "Ах, не слагайте нивга на младото конче юзда!").

За пореден път Черняев ни се разкрива като чист лирик, едновременно вглъбен в себе си и разтворен в света, който (пре)създава със средствата на "чистата" поезия, каквато все още малцина поети пишат днес, увлечени от други "темпове и моди". В лоното на тази поезия читателят ще открие целия заобикалящ ни природен и човешки свят и затова тя е трудно обозрима и сравнима: ручеи и върхове, гори и поля, цветя и дървета, влакове и гари, птици и хора, бури и покой, дъждове и ветрове, аромати и цветове, слънце - особено обикнато от поета - и звезди, небеса и облаци...

Образна, предметна, реалистична поезия, но изпъстрена с метафори и сравнения, които на мига превръщат "обикновеното" в живота в необикновено и извисено, придават му осезаема поетична "принадена" стойност. И това става по един съвършено лежерен, елегантен и художествен начин, без усилия и излишно поетизиране, някак от само себе си, както това става само в поезията на родените лирици.

Но светът - нито реалният, нито художественият - няма да е пълен, ако в него не бушуват чувства, страсти и мисли, сред които се откроява неизбежната "Единствена любов". Както пише литературният критик Благовеста Касабова, Черняев е от "онова поколение творци, което се вписва в развитието на съвременната българска литература с чистия си патриотизъм, с любов към природата, почит към ценностите на миналото, към традициите, обогатявайки и продължавайки ги, като в същото време поставят и новото им начало. Защото в продължението няма повторяемост. В продължението има уникалност и многоначалие."

Верен на природата си да не бъде гръмогласен, поетът не вдига излишен шум - нито с присъствието си, нито в обобщенията си. Той не сочи с пръст и не заявява със строг глас какво трябва и какво не трябва, а просто поставя нещата на мястото им и ги обгръща с типичната за него одухотвореност, човечност, топлниа, ласкавина.

Много пъти още бих могъл да употребя наречията "едновременно" и "същевременно", опитвайки се, макар и бегло, да пресъздам усещанията си от срещата с поезията на Христо Черняев. Това е така, защото в нея има една особена пълнота, един плътен обем, сякаш тя съдържа като капка в себе си цялото море.  Поетът е и описателно-конкретен (дори епичен в някои отделни стихотворения), и метафорично-образен:

"Вихрушка вдитна прах във висини,

размести камъни, гнезда и клони

и  - сякаш  параходи сред вълни -

тресат се старовремските балкони."

("Буря")

Човек би си рекъл, че става дума само за художествено-поетично описание на лятна буря. Но поетът открива в бурята драматизма на човешкото битие. Бурният вятър с дълги пръсти "шапката ти взима,/  от погледа отнема дол и хълм, отнася те далече от любима..."  Все още сякаш сме в сферата на поетичното въображение, което чертае апокалиптична картина и я подсилва по стар "поетичен обичай" с хиперболи, за да обрисува по-детайлно и осезаемо природната картина. Но ето - бурята вилнее час-два и стихва, всичко свършва. Лирическият герой отново е със шапка на глава, обаче се оказва, че "в затишието вече не сте двама". Това преминаване от реалистично-предметното (пресъздадено поетично, разбира се) описание и състояние към духовното и изобщо човешкото, е характерно за лирическият "подход" на Христо Черняев. Тази трансформация мигом поставя нещата на друга плоскост и придава на лириката му философска - но без излишно философстване - дълбочина и пълнота. Това придава по-голяма съдържателност и завършеност и на тази, и на много други Христо-Черняеви творби.

Това, впрочем, способства поезията на Черняев да бъде харесвана и запомняща се.

"Когато спреш, завинаги се спри,

но тъй, че хоризонти и зори,

и ветрове, и птици, и треви

да шепнат: "Продължава да върви!"

("Не спирай по средата")

 

"... че не бива с разни предмети

да стареете вкъщи, нали?

А в душите си оставете

едно кътче: сняг да вали."

("Сняг да вали")

 

"Като сеяч у тебе се вселява

спокойно и дълбоко мисълта,

че няма да потънат във забрава

зърната, изтървани на пръстта.

 

Че в някои души, за обич жадни,

че в някои сърца, стаили плам,

те ще покълнат. Жътва там ще падне.

На истините срокът е голям."

("Без заглавие")

 

"Не знам дали и догодина

ще видя същите берачки

сред шум от глъчки и закачки

в една черешова градина."

("Череши")

 

"Какво мога да кажа повече

от очите на млъкнал славей -

две светли зърна в листата.

Иди, че с думи разправяй!

Разказват ли се нещата?"

("Какво мога да кажа повече")

След прочита на "Сняг да вали" у мен се затвърждава впечатлението, че сред всички важни теми и идеи (а те са неизброими, защото и животът е неизчепаем) особено място в поезията на Христо Черняев заема движението във всиките му форми и проявления - физически и духовни, зрими и незрими. Той и като човек е такъв - известни са на всички неуморните му пътешествия "по чукари и пътеки". Защото движението е живот, смисъл, значение, самодостатъчност, абсолют.

"И светът за да не спре,/ трябва ние да не спираме никога."  ("Една вечер с моето русо дете").

Какво може да се каже повече, ако перифразирам стиха на поета? Много още, разбира се. Във всяко стихотворение има образи и център (най-често това е поантата), които спокойно могат да се цитират като високи поетични постижения и образци. Но нека читателят сам се убеди в това, защото

"Поезията,

дето дава

кръвта на слабия,

жарта на силния.

Поезията -

не формата,

не славата.

Светът - най-простият,

най-милият!"

("Поезията")

 

Славимир Генчев

 

........................................

Христо Черняев. "Сняг да вали". Лирика. София, 2012 г., изд. "Мултипринт".


Публикувано на: 07.05.2013 г.  |   Автор: Славимир Генчев / Slavimir Genchev

Категории




Авторското право

Материалите, включени в съдържанието на рубриката „Рецензии и коментари” представляват обект на авторското право по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) (документ на Word - 0,5 MB).

Съгласно чл. 35 от ЗАПСП произведенията могат да се използват само след предварителното съгласие на автора.

На основание чл. 173, ал. 1 от Наказателния кодекс „Който издава или използува под свое име или под псевдоним чуждо произведение на науката, литературата или изкуството или значителна част от такова произведение, се наказва с лишаване от свобода до две години или с глоба от сто до триста лева, както и с обществено порицание.”.