Перформативи и перформативни изказвания в съвременния български език
РЕЦЕНЗИЯ за изследването на доц. д-р Мария Жерева
Изследването на доц. д-р Мария Стоилова Жерева „Перформативи и перформативни изказвания в съвременния български език”, съдържащо 315 страници, се състои се от увод, три глави (1. „Изказване и речев акт”, 2. „Перформативността като лингвистична категория”, 3. „Семантика и прагматика на българските перформативни изказвания”), заключение, библиография и източници и представлява дисертация за присъждане на научната степен „Доктор на филологическите науки”.
В увода на труда си авторката обоснова избора на темата с редица причини, измежду които са изтъкнати стремежът на съвременната лингвистика към „многопараметрово описание на всяка езикова единица, насочено към всички нейни съществени свойства”, както и „необходимостта от описание на семантичните типове перформативни изказвания в съвременния български език” (с. 5). Смятам, че темата е определено дисертабилна и отговаря на необходимостта от обстоен и задълбочен анализ на перформативните изказвания в българския език. Като основен метод в изследването си М. Жерева посочва „анализа на лексикографските данни и резултатите от лингвистичен експеримент на базата на изкуствено построени перформативни изказвания” (с. 5).
В увода авторката посочва и основната цел на изследването си: „да се анализират функционално-семантичната и комуникативно-прагматичната природа на перформативните изказвания в съвременния български език” (с. 6), като посочва и седем конкретни задачи за постигане на тази цел.
В началото на първата глава на труда си Изказване и речев акт авторката поставя като теоретична база на изследването си съвсем естествено работите на такива знаменити представители на Оксфордската философска школа като Джон Л. Остин, Питър Ф. Стросън, Херберт Пол Грайс и Джон Р. Сърл във връзка с теорията на прагматичното значение и теорията на речевите актове. Ще ми се все пак да обърна внимание, че е необходимо изреждането на тези учени да започва тъкмо с Дж. Остин, който въвежда концепта „речев акт” и пръв поставя проблема за перформативността в средата на 60-те г. на миналия век.
Авторката се е постарала да представи в максимален обем преглед на литературата, свързана с теорията на речевите актове и в частност на перформативните изказвания. Стремежът да се покаже всичко, писано по темата, обаче като че ли пречи на по-отчетливото структуриране на разглежданата проблематика, за да се видят развоят на теорията и обогатяването й. Тук ми се струва уместно да отбележа, че във връзка с това при прегледа на литературата е добре да се дават годините на първите издания на цитираните трудове, като след това се посочва и годината на изданието, което е използвано. Така хронологията и посоката на научните търсения ще бъдат представени по-обективно и непротиворечиво. Налице е и необходимост от по-добро организиране на текста, за да се постигне по-голяма хомогенност и четивност.
Продължавам да поддържам становището си, изразено при предварителното обсъждане на работата, че трудът губи от липсата на „българска следа” при прегледа на литературата. Би трябвало според мен поне да се спомене трудът на Р. Ницолова Прагматичен аспект на изречението в българския език (1984). Макар публикациите, на Б. Георгиев и Зл. Станкова, които бях посочила в отзива си на вътрешното обсъждане, да са включени в раздела „Библиография”, не срещнах да се коментират в текста на работата. Двете работи на Б. Георгиев са просто посочени в началото на трета глава (на с. 151) без никакъв коментар. Така се създава впечатление, че изследваната от авторката проблематика досега не е била във фокуса на изследователския интерес на българските учени, което не отговаря на истината.
Във втората глава на работата си „Перформативността като лингвистична категория” М. Жерева, основавайки се на Дж. Остин, се спира подробно върху класификацията на перформативните изказвания според илокутивната им сила и приема обособяването на следните пет типа перформативни изказвания: „вердикатив (осъществяване на съждение), екзерситив (утвърждаване на влиянието или проява на власт), комисив (приемане на задължение или изразяване на намерение), бехабитив (приемане на социалните отношения и прояви между хората и експозитив (изясняване на причините, доказателства и съобщения)”, като изтъква, че на всеки илокутивен акт съответстват определени перформативни глаголи.
Авторката се придържа към характеристиките на перформативите, изведени от Е. Бенвенист, като по-нататък се спира върху пет типа ситуации на комуникативното въздействие: императивна ситуация, регулативна ситуация, регулативно-ритуална ситуация, регулативно-корективна ситуация и когнитивна ситуация.
Анализът на конкретните разновидности ситуации за подбуда и подбудителни изказвания позволява да се отделят три основни типа перформативи маркери за подбуждане към действие: перформативи, които предписват действия на адресата (заповед, разпореждане, изискване, забрана); перформативи, подбуждащи към действие в интерес на говорещия (молба, покана, предупреждение, предсказване, разрешение) и перформативи за изразяване на съвет и предложение за на някакво действие или изменение на положението на нещата.
Струва ми се, че частта 2.1. Теоретични предпоставки на категорията перформативност не е съвсем добре структурирана и затова не личи ясно описанието на явлението у Е. Кошмидер и Е. Бенвенист още преди Джон Остин да въведе концепта „перформатив”. Тук авторката засяга и съвсем бегло въпроса за видовата съотнесеност на перформативите във връзка с граматичните им особености, посочени от Е. Бенвенист: „1-во лице, ед. ч., сег. вр., изявително наклонение, деятелен залог” (с. 58), като посочва, че „експлицитните перформативи изразяват определено във времето свършено действие” (с. 60). По-нататък в 2.6.1.1. Видо-временни особености на българските перформативи (115-122) тя се спира по-обстойно на този проблем. По-добър вариант според мен би било проблемът за видовата съотнесеност на перформативите тук изобщо да не се обсъжда, тъй като е по-частен, а се нуждае от доста по-сериозен и задълбочен анализ, може би предмет на отделна работа. Задоволителен отговор този въпрос би могъл според мен да получи в рамките на една такава теория за аспектуалността, като предложената от Ст. Каролак в т. 8 на Българско-полската съпоставителна граматика (2009), където се предлага разглеждането на вида като семантична категория и се обсъжда идеята на наличието на прости и сложни във видово отношение глаголи.
В частта 2.2. Перформативът като координатор на комуникативната дейност на събеседниците авторката извежда като основни за перформативните изказвания следните елементи на комуникативното взаимодействие: 1. фрагмент от действителността; 2. номиниране/актуализиране на перформативността; 3. адресант перформатор; 4. адресат на взаимодействието и 5. комуникативни обстоятелства” (с. 67), сред които като най-важен компонент е обособен адресантът перформатор.
По-нататък във втора глава М. Жерева се спира върху особеностите на перформативната пропозиция, опитвайки се да ги установи въз основа на подялбата на перформативните изказвания на следните видове: асертиви, комисиви, директиви, декларативи и експресиви. Тук бих възразила срещу заимстваното от авторката от Ю. Степанов понятие „суперпредикат” по отношение перформативния предикат, доколкото според мен то е без евристична стойност. От гледна точка на предикатно-аргументната теория перформативните предикати са от втори ред и отварят позиция за вътрешна пропозиция (Обещавам, да съм ти верен) или за пропозиционален аргумент (Обещавам ти вярност).
Класификацията на перформативните изказвания в българския език е направена и по признака на техния произход, според който са обособени: институционално-ритуални, заклинателни и ритуализирани перформативни речеви актове. Подкрепям твърдението на авторката, че анализът и класификацията на перформативните речеви актове по признака за техния произход съществено допълва социолингвистичния анализ на даденото явление в рамките на теорията на речевите актове и теорията на дискурса.
Опирайки се на изследването на Ю. Д. Апресян (Апресян, 1988), който използва детайлизирана и разширена номенклатура на речевите актове, М. Жерева прави обстоен анализ на семантичните и граматични особености на българските перформативни глаголи в паралел с класификациите на Дж. Остин и Дж. Сърл, като доказва съвместимостта помежду им. Авторката изтъква като най-важна особеност на перформатива да изразява „йерархичността в отношенията между говорещ и слушащ” (с. 127) и се придържа към деленето на перформативите на „силни” и „слаби” в зависимост от отсъствието/наличието на последствия в резултат от произнасянето на перформатива.
Третата глава на изследването „Семантика и прагматика на българските перформативни изказвания” е определен успех за авторката. Тя представя много задълбочен и всеобхватен анализ на типовете перформативни изказвания, сред които са обособени асертивни, комисивни, директивни, декларативни и експресивни изказвания в съответствие с предложената терминология на Дж. Сърл. Асертивите са разгледани с възможностите да реализират двете формули Аз х и Аз х, че…, като се изтъква, втората е определяща. За комисивите авторката заключава, че се обезпечават от формулата Аз х. Като особеност на директивните перформативи се посочва, че формулата Аз х задължително експлицира адресата ти по силата на наличието в значението на перформативния глагол на семантичния компонент давам/дам, който обезпечава перлокутивния ефект на речевия акт. В рамките на директивните перформативни изказвания авторката обособява 11 лексикално-семантични групи за подбудителни интенции: молба, предложение, съвет, изискване, заповед, декларативи, предупреждение, забрана, разрешение, подстрекателство, съблазняване. Втората линия на класификацията им е по признака изгода, полза от бъдещото действие, като се посочва, че ако действието е от полза на говорещия, то това е молба, прошение, заклинание. Съвсем обективно авторката определя молбата като център на семантично-прагматичното поле на подбудителността. Като доминанта в директивните изказвания за молба в българския език са определени изказванията с глагола моля, който използва двете перформативни формули. Разглеждат се типичните за всеки тип изказване повърхнинни синтактични реализации.
Като отлика на декларативните перформативни изказвания от асертивите авторката посочва тяхната „конвенционална социална значимост”.
По-нататък за директивите се подчертава, че са представени с прости синтактични структури от типа Назначавам Ви за заместник на заболелия работник. Отлъчвам те от църквата, като при тях модусът е имплицитен – аз казвам.
За експресивните речеви актове авторката посочва, че обслужват ситуациите на сбогуване, приветствие, благодарност, извинение, поздравление и изразяване на съчувствие, като отбелязва, че са ограничен брой, като моделът Аз х е типичен за оформянето им, а при част от тях се реализира и синтактичната структура Аз х, че, напр: Благодаря ти за помощта и Благодаря ти, че ми помогна или пък Поздравявам те за успеха и Поздравявам те, че успя и пр.
Накрая бих искала да спомена и някои критични бележки по оформянето на работата. При позоваването на редица автори е посочено само име и година, но не и страницата на изследването, към което се препраща. Такива случаи има на с. 58, 59, 62, 63, 64, 65, 117 (тук не си поставям за цел да изброя всички, а само да обърна внимание върху проблема). Работата би спечелила, ако й се направи щателна езикова редакция за отстраняване на техническите грешки по отношение на правопис и пунктуация. Все пак става въпрос за голям докторат и то в областта на българския език.
Като цяло смятам, че работата е сериозен опит за систематизиране, обобщение и комплексно разглеждане на редица аспекти в изучаването на перформативността и перформативите в българския език. Направеният подробен анализ на функционирането на перформативните изказвания в различни комуникативни ситуации в съвременния български език заслужава адмирации.
Запознах се с автореферата и смятам, че текстът предава вярно и последователно съдържанието на труда.
Смятам, че работата на доц. д-р Мария Жерева „Перформативи и перформативни изказвания в съвременния български книжовен език” има качествата на дисертация за присъждане на научната степен „Доктор на филологическите науки” и ще гласувам за това.
- 0,5 MB).