A g a t a K a w e c k a. Określoność/nieokreśloność w rozwoju języka bułgarskiego i serbskiego. Piktor. Łódź, 2009. 207 s.

Полската изследователка Agata Kawecka предлага на специалистите палеослависти нов поглед върху категорията определеност в развитието на българския и сръбския език. Тя добре познава натрупаната по този проблем литература в българската, полската, чешката и сръбската наука и въз основа на нея успява да направи крачка напред – към непроучвани аспекти и езикови явления, свързани с определеността.

 В първата част на монографията „Категорията определеноост/неопределеност в езиковедските проучвания” (с. 19 – 56) A. Kawecka критично осмисля схващанията на отделни автори за проявите на категорията в номинални и вербални фрази.Изтъква мнението на Л. Андрейчин и Ст. Стоянов, че въпреки наличието на лексикални средства граматичното значение на определеността може да се изразява само с морфологични средства, тоест с членни морфеми. Ст. Стоянов подчертава съществуването и на генерична (обобщаваща) функция на членуваните съществителни:

Дървото  ( =всяко дърво) е растение.

Като се опира на разработките на В. Косеска-Тошева, авторката излага възможностите за лексикално изразяване на определеност или неопределеност във вербални фрази, тоест в предикативни единици. В примери като:

Човекът те търси вече трети път.

Човекът е смъртен.

номиналната фраза е една и съща – членувано съществително – но значенията са различни: човекът в първото изречение означава единичност и определеност, докато човекът във второто изречение семантизира обобщеност и следователно неопределеност. Също  при употребата на изрази с този, който в български и ten, ktory; ten, kto в полски номиналните фрази могат да застъпват както единичност, така и обобщеност в зависимост от контекста. Информация за определеността във вербалната фраза дава и видът на глагола, употребен като сказуемо, например: той ходи там и той дойде тук.

            Авторката разглежда последователно три модела на интерпретация на категорията определеност. На първо място тя се спира на теорията за референцията, която за полския книжовен език е разработена от R. Grzegorszykowa, S. Karolak; за българския -  от М. Лакова, Г. Гаргов, Хр. Стаменов и за македонския литературен език – от З. Тополиньска. На второ място е представена теорията за детерминацията въз основа главно на научните публикации на  S. Karolak за изразяването на определеност/неопределеност в естествените езици. На последно място се излагат основните положения на теорията за квантификацията, последователно приложена от В. Косеска-Тошева в трудовете й върху полския и българския език. Като признава положителните черти на всеки от трите подхода, А. Kawecka доказва, че първите два не могат съвсем успешно да се използват при диахронни изследвания. За своето проучване тя избира метода на квантификацията, според който определеността се интерпретира семантично като единичност, а неопределеността  - като екзистенциалност и обобщеност.

            Във втора глава на първа част „Формални показатели на категорията определеност/неопределеност в български и сръбски език -  кратка характеристика” (с. 57 – 78) авторката описва лексикалните и граматични средства за изразяване на определеност/неопределеност в български и сръбски. А именно: лични и местни имена, местоимения – показателни, лични, притежателни, възвратни притижателни, неопределителни, въпросителни, обобщителни – и прилагателни. При описанието на езиковите феномени в двата езика се привеждат факти най-вече от съвременната книжовна норма, но в отделни случаи (особено при българските местоимения) са посочени и старобългарските форми, а при сръбските се анализират някои специфични значения (например при jедан). Специално внимание е отделено на морфологичните показатели за определеност в българския език. Възникването на членните морфеми от показателни местоимения тъ, та, то в постпозиция спрямо съществителното, употребата също и на другите показателни местоимения сь, си, се, онъ, она, оно, овъ, ова, ово, следи от която днес се откриват в тройната система за членуване в централните родопски говори, са представени според най-компетентните проучвания на К. Мирчев, Ив. Гълъбов, Л. Милетич и др. Авторката споделя извода на повечето учени, че независимо от наченките на членуване в езика на Йоан Екзарх, едва през среднобългарския период може да се говори за установяване на система от членни морфеми в българския език. Поради спецификата на сръбския език, в който няма членни морфеми, А. Kaweckaразглежда по-подробно дългите и кратките форми на прилагателните като граматично средство за изразяване на определеност и неопределеност. Приведен е обилен лексикален материал, който илюстрира различни семантични реализации на категорията. В края на параграфа са изброени типовете прилагателни, които имат само дълга форма и поради това не могат да бъдат показател за определеност.

            Втората част на книгата е посветена на диахронното изследване на двата южносавянски езика. Емпиричният материал за българския език е ексцерпиран от царските грамоти за ХІІІ – ХІV в., от Кърнинския дамаскин за ХVІ в., от Тихонравовия дамаскин за ХVІІ в. и от Рибния буквар от Петър  Берон за ХІХ в. При подбора му авторката постулира принципите за разнообразието на текстовете и за възможно най-голямо приближаване на книжовния  до говоримия език. Особено убедителни за специалистите са паралелните текстове от едни и същи слова на Дамаскин Студит от архаичния и новобългарския дамаскин. Бих искала да направя само едно уточнение по отношение определянето на Кърнинския дамаскин на две места в книгата – в увода и в заключението – като „архаична македонска редакция на дамаскините”. Подобна дефиниция не отговаря на научното становище на българските учени, с което в други случаи авторката се съобразява. То не отговаря и на фактическата истина. Макар че произхожда от областта Македония, Кърнинският дамаскин принадлежи към българската книжнина точно както и всички произведения, създадени от Охридския книжовен център. През ХVІ в. не съществува македонски литературен език.

            Емпиричният материал за сръбския език е ексцерпиран преди всичко от приписки и надписи, публикувани в многотомното издание на Л. Стоянович. Има известна диспропорция между българския и сръбския езиков материал, тъй като българския е по-разнообразен и по-добре представен от авторката. За съжаление за сръбските източници са казани буквално само няколко думи. А само по номерата им в изданието любознателният читател не би могъл да получи достатъчно информация за характера им.

            В първа глава на втората част се представят засвидетелстваните в избраните източници примери за изразяване на семантичната категория „определеност – едноличност”.  На първо място се анализират фразите със собствено име, които се делят на неразгърнати (само с топоним или антропоним) и разгърнати (собсвено име и нарицателно съществително, собсвено име и прилагателно име и показателно местоимение, собсвено име и прилагателно и др.). След това се установяват основните реализации на фрази с местоимения: лични, показателни, притежателни. В материала от Кърнинския дамаскин се откриват и членни морфеми от показателните местоимения    сь, тъ, онъ. А в Тихонравовия дамаскин е налице членуване, което напълно отговаря на оформените в говоримия език членни морфеми за мъжки, женски и среден род и за мн. ч., които се пазят в същия вид и  до днес в книжовния български език. Издирени са и примери с дълги форми на прилагателните, които изразват определеност. А. Kaweckaдоказва, че и в езика на Тихонравовия дамаскин се пазят дългите форми на прилагателните, и то именно като показател за единичност – определеност. Този факт според авторката не е в съгласие с изводите за историята на българския език. Според К. Мирчев, Ив. Харалампиев, Н. Толстой тези форми на прилагателните загубват семантиката си на определени много по-рано. Бих си присъединила към наблюденията на А. Kawecka, използвайки богатия материал от Речника на книжовния български език на народна основа от ХVІІ в. Наистина в Тихонравовия дамаскин голяма част от прилагателните пазят дългата си форма, тя се осъществява именно като определена, но има категоричен превес на кратките форми, а за изразяване на определеност се използват и членувани прилагателни. Например от 13 употреби на безсъмрътен само две са дълги прилагаелни; от 13 примера при безумен един е с дълга форма; при благ от 20 – три; при богат от 22 – 7; при божествен от 34 – 11 и т. н.

            Данните от източниците за сръбския език са представени по същия начин. Определено може да се каже, че примерите с разгърнати фрази със собствено име са доста повече. Това вероятно се дължи и на характера на ръкописите. Важна отлика от българския език е наличието на определеност без показател на категорията, такива примери има във всички периоди от развитието на езика и не се отнасят само до християнски понятия с голяма културна значимост, каквито са Бог, Господ, Отец, Син, а и до нарицателни съществителни като ръце, колена, земя и др. Дългата форма на прилагателните запазва своята способност да изразява определеност през цялото историческо рaзвитие на сръбския език.

            Според анализа във втора глава на втората част категорията „неопределеност – екзистенциалност” в българския език може да се представя от фрази с нарицателно съществително без допълнителен показател на категорията. Морфологичният показател нула всъщност означава неопределеност. Широко разпространени са  фразите с неопределителни местоимения някои, някакъв, но основно средство за изразяване на категорията се явява един в източниците от ХІІІ – ХІV и ХVІ в. Показателни са паралелните текстове от архаичния и новобългарския дамаскин, при които ясно се вижда тенденцията към ограничаване на един през ХVІІ в., като на мястото на един може да се реализира както нулев показател, така и някой. Въпросителното местоимение къто, коÿ, ко¬ в по-ранните периоди от развитието на езика (ХІІІ – ХVІ в.) се употребява като неопределително местоимение. В текста на Тихонравовия дамаскин вече не се среща. Кратките форми на прилагателните по различен начин в различните периоди застъпват „неопределеност – екзистенциалност”. През ХІІІ – ХІV в. те са редовно средство, докато през ХVІ- ХVІІ в. наред с тях започват да се използват и дългите. Авторката смята, че това явление може да се обясни със снемането на опозицията определеност – неопределеност при двете форми на прилагателните през следнобългарския период.                   

            Същата категория в историята на сръбския език е описана по подобна схема с изобилие от илюстративен материал. A. Kawecka изтъква, че през целия проучван отрязък от време неопределеност – екзистенциалност се изразява с некии, като през ХVІ – ХІХ в. фреквентността му е по-малка. Най-многобройна е групата на номиналните фрази с въпросително местоимение кто във функцията на неопределително. Такава семантика кто носи и след аще. Лексемите jедан, jедна, jедно също са част от показателите за изразяване на категорията.

            Важно място в монографията заема анализът на третата сема на категорията, а именно „неопределеност – обобщеност”. При нейното представяне в трета глава на втората част ясно личат предимствата на избрания семантичен метод, тъй като материалът показва как членувани форми (тоест с морфологичен показател за определеност) изразяват точно обобщеност. Такива примери авторката привежда от Тихонравовия дамаскин и Рибния буквар, където членуването е последователно отразено в текста. За българския език са установени още: случаи без морфологичен показател, фрази с обобщителното местоимение вси/вьси,въсь, въсакы, изрази с отрицателното местоимение никъто, никой. Според наблюденията на изследователката от ХVІ в. насам дългите и кратките форми се употребяват по равно като застъпници на тази семантика. Вероятно е обяснението на този феномен, което авторката дава за подобна картина при изразяването на „неопределеност – екзистенцалност”.

            В сръбския език  при изразяването на „неопределеност – обобщеност” се наблюдават някои специфики. Според А. . Kaweckaпоказатели за нея могат да бъдат фрази със собсвено име, макар и рядко. Примерите от източниците са предимно жителски имена като срби, грьки, турки, които не би трябвало да се тълкуват като собствени имена. Налице са и случаи без специален показател, на най-многобройни са изразите с обобщително местоимение вси/вьси за означаване на колективна обобщеност и изрази с въсь, въсакы – за дистрибутивна обобщеност. Разгледани са: неразгърнати фрази; фрази с обобщително местоимение и съществително или субстантивирино причастие; фрази с обобщително местоимение, прилагателно и съществително и други усложнени фрази с по-малка честота в текстовете. По-рядко в сравнение с българския език се срещат отрицаелни местоимения в конструкции, които застъпват тази семантика. Еднократно в текст от ХVІІ в. е засвидетелствано неопределителното местоиение кои годе в словосъчетанието кои годе свещеникь със значение на обобщеност. Не се откриват случаи с прилагателно и съществително за изразяване на  „неопределеност – обобщеност”.

            Монографията се отличава с изключителна стройност на изложението. Всички глави са структурирани логично и следват една и съща схема, която, разбира се, варира в зависимост от особеностите на конкретния  проучван феномен. Всяка глава във втората част на книгата завършва с изводи, а всички те са обобщени в заключението, което, от една страна, съдържа цялостна картина на развитието на категорията в историята на българския и сръбския език; а от друга страна, представя осбеностите на трите прояви на определеност/неопределеност (единичност, екзистенциалност, обобщеност) в двата езика.

            Трудът на А. . Kawecka разширява представите на специалистите за категорията определеност в диахронен аспект и показва предимствата на избрания семантичен подход (по-точно метода на квантификацията) при анализа на някои езикови явления. Той е едно компетентно и полезно допълнение към вече съществуващите изследвания върху категорията определеност в славянските езици и специално върху членуването в българския език.   

                                                                                                          д-р Ваня Мичева


Публикувано на: 30.03.2013 г.  |   Автор: д-р Ваня Мичева / Dr. Vanya Micheva

Категории




Авторското право

Материалите, включени в съдържанието на рубриката „Рецензии и коментари” представляват обект на авторското право по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) (документ на Word - 0,5 MB).

Съгласно чл. 35 от ЗАПСП произведенията могат да се използват само след предварителното съгласие на автора.

На основание чл. 173, ал. 1 от Наказателния кодекс „Който издава или използува под свое име или под псевдоним чуждо произведение на науката, литературата или изкуството или значителна част от такова произведение, се наказва с лишаване от свобода до две години или с глоба от сто до триста лева, както и с обществено порицание.”.