ИНТЕРВЮТА
Засега учени имаме, но след 20 години…..?
Карина Ангелиева
водещ на младежката неправителствена организация Клуб `Млади таланти`
- Говорим за Нощ на учените, но най-напред трябва да си зададем въпроса: Останаха ли учени в България и колко от тях са младите, защото те са продължителите на науката?
Още в първата година на инициативата `Нощ на учените` в нашия Клуб “Млади таланти” се зароди идеята да свържем млади учени от България с такива, които вече работят в чужбина. Странно обаче… интересът беше минимален! Сами открихме над 2000 български имена, реализирали се на много добри позиции в европейски университети. Първо, не намерихме никакво съдействие от научните институти, които да ни насочат към техните заминали колеги. А и самите те, явно нямаха никакво желание да се свързват с младите от България, да ги мотивират в научните им занимания. В крайна сметка успяхме да направим видеоконферентна връзка с 15 имена (със страхотни постижения) от Франция, Англия и Германия. Оказа се много стимулиращо за нашите млади таланти, прохождащи в науката и с желание да останат тук. Има обаче доста проблеми като този: част от младите учени работят неща, несвързани с науката. Опасно е, не им остава време и изпускат пътя на развитие в конкуренция с колегите от другите страни. Въпреки това българският ген явно помага, печелим конкурсите. Познавам много добри учени и от БАН, и от университетите. Доскоро във вузовете не се споменаваше за наука, по-скоро бяха образователни институции. В момента, с подкрепата на ЕС, основна задача е да развие науката и там. Мисля, че изплуваха доста имена. Засега учени имаме, интересно е обаче как ще е след 20 години...
- Какво мотивира младите хора да се занимават с наука?
Опитните учени са мотивирани от факта, че вече са си създали обстановка за работа, лаборатория, имидж. За някои от тях е късно да отидат в чужбина, така ги запазваме за България. В науката възрастта е нещо относително. Познавам страхотни учени с млади екипи, поддържат ги чрез участия в международни проекти. Младите обикновено се задържат около енигмата на съответния учен. Пет години работих в Министерството на образованието и науката и не мога да крия – от държавата има много силна подкрепа. Има средства за наука. Въпросът е в липсата на опит да се пишат и усвояват проекти, вижда се дори при младите. Това е основен, сериозен недостатък, защото остават неусвоени средства. За съжаление и те са свикнали на един остарял метод на работа – без да правят план и отчетност. В цял свят хората се отчитат за какво са получили пари. Тук липсва такъв навик, а той не се придобива за един месец.
Международните проекти най-често са двустранни. В хуманитарните науки е трудно, почти невъзможно, да си намериш чуждестранен партньор. Как това да стане например в един Институт за български език или в Институт по история? Е, работи се и там, но възможностите са твърде ограничени.
Това е другата пречка. Много учени в България, не могат да намерят партньори в чужбина. Има национално финансиране и по индивидуални проекти. Аз също съм от хуманитарните специалности – историк. Би трябвало да е приоритет на държавата. В някои от хуманитарните науки може да се говори за международна подкрепа и партньори, но има чисто български области, включително и езика, където се очаква наше финансиране и подкрепа. Както за археология, архивистика – не можем да очакваме да получим европейско или американско разбиране и финансиране. Но, другата гледна точка е свързана с повече натиск от самите учени върху политиците. Гласът им обаче не се чува. Аз като млад човек се мъча да съберем учени-съмишленици със подобни на Нощта на учените събития, да алармираме политиците, гражданите, какво се случва. Защото мои приятели, които не се занимават с наука, след като им разкажа нещо, казват: Ама така ли е?! Показва, че и самите учени не споделят какво правят.
Е, такъв е манталитетът на учения – затворен в кабинета или библиотеката, работи си кротко, откъснат от околния свят, и не се вълнува от собствената си изолираност? Кабинетен учен с инертност, която трябва да бъде преодоляна. Това не е характерно само за България, в Европа проблемът е същият. Новото изискване по всички проекти е ученият да включва в своята програма работен пакет за медийно отразяване. Изискването е изключително трудно за учените в Европа. И те сега се учат как да се изразяват пред медиите, как да се отчитат за своята дейност и да я популяризират, което в момента е основен фактор за финансиране.
- Вие като млад човек как въздействате със Сдружението си на обществото?
От три години, на конкурентен принцип, участвам в проекта `Нощ на учените`, финансиран от Европейската комисия. Първата година от България не е имало желаещи за проекта. Преди три години решихме да направим консорциум – 8 партньори: СУ беше координатор, Клуб “Млади таланти”, Русенският университет, Старозагорският и Пловдив. Това са университетите, участници в мрежата Центрове по мобилност, също финансирана от ЕК. Тръгнахме на чисто приятелски принцип. Решихме, защо пък да не направим една Нощ на учените. Оказа се нещо доста сериозно, а проблемите се очертаха още първата година. Един от тях например е да мотивираме доброволци, които да правят Нощта. Финансирането от ЕК всъщност е много малко. Явява се допълнителен приход, мотивиращ елемент за организирането на парти, където да се видят резултатите и постиженията на учените от цяла Европа. Финансирането е колкото да се мотивират участниците, всъщност е на доброволен принцип. Обърнахме се към много институции, които да ни помогнат – никакъв интерес! Никаква подкрепа!
- За какво конкретно ви трябваха финансите?
Организираме конкурси, трябват ни парични или предметни награди. Държавните институции проявяват слаб интерес, оправдават се, че финансирането е от европейска програма. За съжаление, когато видят етикета “европейска/-ски/-ско”, винаги го отхвърлят като приоритет. Друга страна е обикалянето ни от стая в стая, за да мотивираме самите учени да участват, да покажат нещата си, да споделят своите постижения с младите хора. Пълна инертност – ама защо? за какво? ние и друг път можем да си купонясваме…. Убеждаваме ги: събитието е уникално, за цяла Европа, ставате известни, хората ще разберат с какво се занимавате. “И какво от това като няма пари за наука?” е тяхната реакция. Публичността в България е твърде далеч от практиките в развитите европейски държави. Единици търсят публичност, не са свикнали с изява. Това е подтискано. Не става въпрос само за опитните учени, а и за младите. С тях е най-трудно – не можем да ги накараме да участват. Работят на индивидуален принцип (много слабо е засегната работата в екип в университетите и в БАН), не искат да споделят своите открития – страх ли ги е… Но все пак се пречупват и ето трета година успяваме да печелим проекти. Клуб “Млади таланти” доста се разви, ядрото е 20 човека, но имаме съмишленици на идеята и добре развита мрежа – основно от СУ, но вече и от БАН. От провинцията са активни, може би поради липсата на възможности за изява, училищата също. Щастлива съм от този факт, защото вече трябва да се говори за наука в училище. Не е залегнало в нито една учебна програма, докато в Англия има наука в детските градини. Имах възможността да видя какво се прави и е моята мечта за бъдеще. Не че забравяме университетите, но вече сме изпуснали младите таланти там, затова искаме да хванем учениците с интереси.
- И какво по-точно открихте сред учениците?
В последните години сме направили 20 проекта за младежки обмен. Пращаме в чужбина на изложби, конкурси, семинари. От тази година ще търсим финансиране, за да пращаме хора, които да работят наука и в индустрията. На първо време ще е в големите софтуерни компании, по натам ще минем и към другите клонове. Този тип проекти задържат младите хора тук. С подобни обмени те отиват, работят две седмици някъде – в цяла Европа, включително в Израел, Естония, Грузия, Азербайджан, разменят знания и се връщат пак тук. Доволни са, защото техните родители не финансират такова участие, но все още са първи стъпки.
Интервюто взе
Августа Манолева