Максим Стаменов. Съдбата на турцизмите в българския език и в българската култура. София, Изток-запад, 2011, 870 стр.

         Изследването Съдбата на турцизмите в българския език и българската култура с автор Максим Стаменов е едно от най-ярките заглавия в българския книжен свят през последните десетилетия. Присъствието на турска лексика в съвременния български език е привличало вниманието и интереса на множество изследователи от началото на миналия век до днес. Изследванията на български и чуждестранни езиковеди като Беньо Цонев, Кирил Мирчев, Алф Гранес, Хетил Ро Хауге и др. и днес имат висока стойност. Трудът на М. Стаменов обаче по мащаби, задълбоченост и изводи представлява най-значителното изследване на турските заемки в нашия език. От една страна той оценява, осмисля и представя проучванията на неговите предходници, от друга – надгражда направеното, разширява във времето и пространството езиковедския и културологичен анализ.

         Монографията се състои от две големи части: част 1: Място и функции на турцизмите в българския език и част 2: Турцизмите в огледалото на българската култура. Названията на частите насочват към същността на всяка една от тях – първата е посветена на езиковедски анализ, а втората – на лингвокултурологичен поглед към турските заемки.

         Част 1-ва започва с поглед в историята – към структурата на  обществото в Османската империя и характеристиката на османския турски език. Авторът проследява  връзката на съвременния турски книжовен език с османския турски. Подчертава, че съществува разлика между османската имперска  култура и турската национална култура. Основополагаща за цялата работа е тезата, че именно османският турски език и османската култура са оказали влияние върху езиците и диалектите на Балканите, сред които е и българският език.

         Като посочва паралелните процеси на проникване на турски лексикални единици в балканските езици и постепенното им ограничаване в ниските стилове на езиците, авторът подчертава и различията в тях. Особено интригуващо е очертана  културната специфика на Балканите, определена от общото минало чрез три културни практики – отношението към труда, балканската кухня и култура на хранене, и балканската музикална традиция.

         Авторът отделя много страници на изследванията върху турцизмите в българския език. Така ползвателят  е много добре информиран за всичко положително в езиковедския анализ на турските заемки, като в същото време погледът на М. Стаменов е твърде критичен.

         Друга основна теза в изследването на Стаменов е, че в продължение на повече от век в българския език и в българската култура тече процес на разграничаване, отчуждаване от съществуващите в тях турски османски елементи. И именно  частите, посветени на механизмите на  това отчуждаване, са изключително ценни и приносни за науката.  Убедително авторът  доказва, че в резултат на междукултурен конфликт и междукултурна дисимулация (отблъскване) на българския език и култура от османския турски език и култура в нашия език настъпва  ускорена архаизация и пейоризация на турцизмите.  При това в много случаи пейоризацията е в най-висока степен, като в резултат турцизмите стават „ригидни отрицателни суперлативи”, стават най-силни експресиви с отрицателна конотация. Крайният резултат на силната пейоризация е достигането до семантично изравняване, до обезличаване на значенията, като водещ от семантична гледна точка остава обобщеният оценъчен компонент (напр. даден е пример с общия знаменател на значенията на обидните думи хаирсъзин, хайванин, хайлазин, хаймана, хайта, хамалин, с. 167).

         М. Стаменов прави ценни основни изводи по отношение на пейоративността. Определя началото на този процес в края на на ХIХ в. Пейоризацията според него не е реакция срещу турците и техния език и култура, а е кумулативен ефект на междукултурна дисимулация. За разлика от предишните изследователи, не смята, че е детерминирана от негативно отношение към архаичния бит и нрави, а е обусловена от социалната динамика на отношенията между общество, контра- и антиобщества.

         В подкрепа на тезата си за отчуждаването авторът разглежда семантичната метаморфоза на лексикалните заемки мурафет, калтак и гьонсурат, при които се наблюдава преход от различен тип - от по-висок към по-нисък стил, от неутрално към пейоративно или амбивалентно значение (с. 172-189).

          В изследването се достига до различни любопитни и значими изводи, напр. че  в резултат на динамиката на езика турцизмите прогресивно намаляват, като в настоящия момент са около една пета от констатираните за всички времена. Пейоризация са  претърпели 30-40 % от наличните днес (с. 192).

         Турцизмите принадлежат към ниските стилове на езика – простонародна реч, жаргон, тайни говори (арго), младежки сленг и др. и имат ярко емоционално-афективно оцветяване. Ето защо, от една страна, употребата на такива турцизми е признак на ниска култура, те профанират речта, от друга – са възможност за по-разнообразно  езиково изразяване. Авторът констатира, че те съдържат в себе си недостатъчно осмислен и оценен потенциал.

         Значително място в изследването е отделено на емоционално-афективното значение на турцизмите. За целта се анализира характерът на емоцията, отношението емоция – език. И тук изследователят показва компетентност, задълбоченост и изчерпателност в анализа. На фона на сложния свят на емоциите специално внимание се обръща на понятието амбивалентност. Изследването на амбивалентността  е безспорен принос на М. Стаменов.  Той разглежда специфичната проява на амбивалентни чувства при турцизмите и наличието на амбивалентно значение при тях. Направен е един важен извод, че интерпретацията на  амбивалентността е зависима  от спецификата на междуличностния и социалния контекст в отделните случаи. Тази идея се подкрепя от конкретен анализ на турски заемки, като  се проследява семантичната съчетаемост и тълкуването на амбивалентните думи. При амбивалентността съществува тенденция за лексикализация и авторът посочва характерни амбивалентни модели: наличието на значения, представящи положително и отрицателно антропоморфни противоположности, наличие на значения с противоположни конотации, на омоними с антонимни отношения, систематична проява на значение, което се тълкува като иронично и др.

         Изключителен интерес не само за лингвиста, а и за литературоведа и културолога са страниците, посветени на ролята на турцизмите в българската културна традиция. Обект на разглеждане са  пословиците и поговорките, както и творчеството на най-изявените писатели, представители на класическата ни литература от времето преди и непосредствено след Освобождението. Особено богато, пространно и изключително интригуващо е анализиран начинът на употреба на турцизмите в творчеството на Захари Стоянов, наречен от автора „българин от ново време”. За него авторът пише: „Ако има фигура, в която най-ярко и многостранно да са се отразили характерът на сблъсъка и актът на отречение на българската от османската култура, това е Захари Стоянов” (с. 276). „От лингвистична гледна точка той е най-богатата откъм прояви езикова личност в новата българска история, т.е. личност с най-разгърнат и разнолик идиолект” (с. 338).

         Написаното за Захари Стоянов впечатлява с ерудираност и творчески талант. Очертана е огромната роля на неговата личност не само в обществения живот, а и в културната история на България. Тази голяма част от изследването е една заслужаваща възхищение студия за голямата личност Захари Стоянов.

         От вниманието на изследователя не е убягнало и едно характерно за нашата съвременност явление – възраждането на турцизмите, значителната роля, която имат при изразяване на отрицателни емоции във времето, когато съществено място в живота ни заема езикът на омразата. Тяхното съживяване е част от културния спад на нацията. Това е „новото” в отношението ни към турцизмите.

         Във втората част на работата се показва чрез анализ на турски лексикални заемки в българския език как изглежда и се оценява човекът в огледалото на османската култура – оценка, създадена  в миналото, но използвана в ниските стилове  и до днес. Разглежданата лексика очертава различни психологически типове (почти само на мъже), и всички те са отрицателни или амбивалентни. Редица названия представят в един нелицеприятен и отблъскващ аспект човека и неговия свят – душевните му преживявания, сексуалния му и социалния му живот, професия, бизнес и под. Следва мащабно изследване на тематични групи думи, които съдържат антропоморфен компонент. Анализът показва, че в значенията и употребите на турските заемки е запечатан манталитет, останал като османско наследство, който е твърде устойчив в границите на бита. Авторът отново подчертава, че към този факт не трябва да се подхожда едностранчиво.

          Тези теоретични постановки са последвани от анализ на семантични групи турски заемки, които разкриват характера на културното противостоене между българи и турци: противостоенето на българи и турци по времето на освободителните борби (хайдутин, хайдук, харамия, хъш, комита), трансформациите на типажите от османската простонародна култура в българската простонародна култура (бабаит, пехливанин), езиковата експликация на българското мъжкарство, имащо за образец османското културно наследство (левент, гидия, бабаит, пехливанин, пич), основополагащи понятия с ориенталски произход, отнасящи се до начина на живот и манталитета на занаятчийското съсловие (еснаф, рахат, кеф), характерния за някогашния български град социален типаж (тарикат), свързан с характерни човешки качества (ачигьоз, ербап, пишкин, окумуш), за които е присъща амбивалентност. Отрицателното и амбивалентното е най-характерното при предмета на анализ на използваните турцизми при междуличностното общуване (келеш, ербап, сербез, курназ). На анализ са подложени и заемките, назоваващи типове хора и отрицателните им личностни характеристики (урсузин, тепегьоз, маскара, ахмак, бунак, серсем, шашкънин, диване), женски отрицателни типове (гювендия, джадия, уруспия, мастия, пачавра, брантия, шафрантия). Подчертана амбивалентност е присъща и на турцизмите, чрез които се изразява съчувствие, съжаление, състрадание (завалия, фукара, пишман), както и чрез които се представя междуличностното общуване (кандърдисвам, назлъндисвам се, кандисвам), изразява се безпокойство и грижа за другия (зор(лия), кахър(лия), дерт(лия), осмислят се проблемите и грижите в живота (късмет, кадем, колай, кутсуз, карък, гайле).

         На тази изкривена представа за човека, отразена в турцизмите, авторът противопоставя извисения образ на апостола Левски в тълкуването му от първия негов биограф Захари Стоянов. Целта на Стаменов е да се осмисли в какво се заключава противополагането на „облика на човека“ в османската турска култура като антикултура по отношение на високата българска култура, която се заражда/формира през Освобожденската епоха.

         Мащабното изследване на М. Стаменов се основава на изключително богат езиков материал и съдържа дълбоки теоретични обобщения за мястото на турцизмите в българската култура в миналото и днес, за разграничаването и отблъскването на българската култура и българския език от османския език и култура. По този начин той обяснява редица присъщи за нашия народ, неговия бит и манталитет особености.

         Едно такова многоаспектно изследване на турцизмите – количествено най-голямата група чуждоезична лексика в историята на нашия език – внася яснота по редица недостатъчно изследвани и неизследвани проблеми на българския език и неговите стилове и диалекти, представлява съществен принос в лингвокултурологията и етнолингвистиката, народопсихологията и историята. Трудът е образец за подобен тип изследвания.

         Книгата е не само съдържателна, но и с изискан външен вид. Изданието безспорно прави чест на издателството „Изток-запад”.

         Монографията на М. Стаменов е издание, с което всеки интелигентен българин трябва да се запознае. Тя е ценна не само за изследователя лингвист, а и за всеки, който се интересува от историята, културата и съдбата на българите.

 

Лилия Крумова – Цветкова


Публикувано на: 11.12.2012 г.  |   Автор: проф. д.ф.н. Лилия Крумова–Цветкова / Prof. Dr. Sc. Lilia Krumova–Tsvetkova

Категории




Авторското право

Материалите, включени в съдържанието на рубриката & bdquo;Рецензии и коментари” представляват обект на авторското право по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) (документ на Word - 0,5 MB).

Съгласно чл. 35 от ЗАПСП произведенията могат да се използват само след предварителното съгласие на автора.

На основание чл. 173, ал. 1 от Наказателния кодекс „Който издава или използува под свое име или под псевдоним чуждо произведение на науката, литературата или изкуството или значителна част от такова произведение, се наказва с лишаване от свобода до две години или с глоба от сто до триста лева, както и с обществено порицание.”.