РЕЦЕНЗИЯ за присъждане на образователната и научна степен доктор на Ана Стоева Димова
Рецензент: проф. д-р Борис Парашкевов
РЕЦЕНЗИЯ
във връзка с конкурса за избор на ПРОФЕСОР по научната специалност Германски езици (съвременен немски език)
Конкурсът е обявен в ДВ, бр. 60/17.07.2006 г. и във в. “Сега”, бр.165 (2655) също от 17 юли 2006 г., по предложение на Шуменския университет “Епископ Константин Преславски”. Учебната заетост е осигурена с 255 часа в рамките на седем учебни дисциплини в специалностите немска филология, приложна лингвистика, журналистика и в магистерската програма.
За участие в конкурса документи е подала доц. дфн АНА СТОЕВА ДИМОВА. Родена е през 1947 г., завършва немска филология в СУ “Св. Климент Охридски” през 1971 г., защитава докторска дисертация в Лайпцигския университет през 1979 г. и докторат за придобиване на научната степен “доктор на науките” пред СНСЕ при ВАК през 2006 г. От 1979 г. работи в Шуменския университет. Хабилитира се през 1989 г.
В настоящия конкурс тя участва с общо 63 заглавия. Освен машинописни тези към първата си дисертация и автореферата към втората, издадена тази година във Великотърновското издателство “Фабер”, както и 11 свързани с тяхната тематика студии и статии, доц. Ана Димова е представила своя публикуван в монографичен вид хабилитационен труд “Импресионизъм и превод. Импресионистичният стил в австрийската литература и проблеми на превода”. Своеобразно допълнение към тази работа е статията “Доминантни елементи на импресионистичния стил в австрийската литература и проблеми на превода” (№ 31 в списъка на публикациите с модифицирано заглавие), която е включена в юбилейния сборник, посветен на основателя на германистиката в България проф. Константин Гълъбов (1993 г.). Специално отбелязване заслужава монографията “Увод в теорията на превода” (№ 6), тъй като тази книга – независимо от неголемия си обем – се нарежда достойно сред приносите в германистичната транслационна литература след издадените от проф. Любомир Огнянов-Ризор и доц. Ана Лилова. В него с разнообразен илюстративен немскоезичен, но и английскоезичен материал са разгледани исторически и теоретични аспекти на феномена превод и на разнообразните междукултурни взаимодействия. Направен е преглед на развитието на идеите за превода във връзка с развитието на идеите в лингвистиката, езиковата философия и литературните теории, най-вече литературната херменевтика. В своята рецензия проф. Хилмар Валтер, признат специалист в областта на преводознанието и лексикографията, заключава, че макар и малка по обем и затова с компримирано съдържание, книгата “дава на студентите, а сигурно и на други заинтересувани, един достоверен поглед върху съвременното преводознание, като предоставя на читателите си цяла поредица от решения за проблеми в преводаческото обучение и преводаческата практика”.
В съавторство са изготвени учебни пособия като христоматията с немски текстове за обучението на студенти по българска и руска филология, малкият българско-немски речник и внушителната “Немска граматика в съпоставка с граматиката на българския език” под научната редакция на проф. Павел Петков. Главният принос на доц. Димова в тази уникална разработка са разделите за местоименията и частиците, както и подразделите относно словообразуването на съществителното, прилагателното и наречието. Тук се налага да отбележа, че към адвербиалните словообразувателни структури, съставени от прилагателно + -weise, е подходено дотолкова схематично, доколкото с няколко примера се прави опит тези структури да се представят като наречия за качество. Основано на отживели виждания в немски граматики, подобно твърдение е недостоверно например за eigenartigerweise, lächerlicherweise и др., които – извън всякакъв контекст – са преведени с по странен начин, странно, респ. по смешен начин, смешно. В една моя студия, публикувана в Германия преди 30 години, показах, че те са еквивалентни на конструкциите esisteigenartig, dass..., esistlächerlich, dass..., тоест на български странно е, че..., смешно е, че... Иначе казано, те спадат към категорията на модалните думи, разгледани от друг съавтор на граматиката с няколко примера, без на базата на трансформацията да се посочат техните синтактични еквиваленти. А именно тя свидетелства за факта, че с оглед на този свой исторически формирал се суфикс немският език е уникален сред европейските езици с наличието на специален маркер, с чиято помощ се образуват стотици модални думи от този тип.
Тъй като продукцията на кандидатката преди 1989 г. е анализирана в рецензиите за нейната хабилитация през същата година, в по-нататъшното си изложение ще засегна само публикации от последвалия период. По темата на втората си дисертация доц. Димова е публикувала осем статии на български и немски език у нас и в чужбина. Заглавия като “Хуморът между езиците и културите или: Преводим ли е хуморът”, “Виц и табу. Немско-български успоредици”, “Виц и табу в контекста на преводимостта”, “Игрословици в афоризми и вицове при превод”, “За (не)преводимостта на хумора”, “Вицът като феномен”, “Хуморът и вицът като преводачески проблем”, “Лексиката на комичното и двуезичната лексикография” (№ 12-19) показват колко многостранно и в какви тънкости може да се подходи към доразвиването на основната тема “Вицът като езиков и културен феномен” и какви възможности се откриват за нейното ориентиране към толкова спорните въпроси относно преводимостта и непреводимостта на художествения текст.
От шестте статии под рубриката “Съпоставително езикознание” от по-ново време датира само обзорният материал “Преглед на немско-българските контрастивни анализи” (№ 25), публикуван в Берлин в част първа на престижния справочник “Немският като чужд език”. В подразделите морфологични, словообразувателни, синтактични, лексикологични, фразеологични и текстолингвистични анализи авторката дава доста подробна представа за съпоставителните немско-български изследвания до края на ХХ в. В едно приложение сведенията и коментарите са допълнени с подбрана литература по въпроса. Този материал кореспондира с отпечатания в част втора на същия справочник обзор “Обучението по немски език и германистика в България” (№ 41). След уводните думи за преподаването на немски от 1945 до 1990 г. той достоверно и със съответни данни за учебните планове осведомява за обучението на всички равнища, от средните училищата до висшите учебни заведения и университетите, както и за развитието на дисциплината Странознание и за общите перспективи. Неясно остава само защо е пропуснато да се споменат наченките на обучението по немски от края на ХІХ в. до 1945 г. не само в така нареченото “Дойче шуле”, както например е резюмирано в обзора за Русия във въпросния сборник. Данните впрочем са базирани на резултатите от една пространна експертиза за обучението по немски език в България, разработена съвместно с Иванка Камбурова, представена на конференция на тема “Немски като чужд език в Централна и Източна Европа” във Виена през 1998 г. и отпечатана в сборника “Езиците като трансгранични мостове”. В експертизата прецизно са изложени основни моменти от цялостното развитие на чуждоезиковото обучение в училище и извън училищата, равнището на наличните учебни пособия за преподаване на немски език в училищата и университетите, преквалификация на учителите, наличностите в германските и австрийските библиотеки. В рамките на своята библиография кандидатката е включила тези публикации под рубриката за чуждоезиковото обучение (№ 34-42). Към тях се прибавят още няколко нейни дейности за задълбочаване на обучението по немски език. На конференция на учителите по немски език в Луцерн през 2001 г. тя представя взаимодействието първоначално на Шуменския университет с Виенския и с Будапещенския университет в рамките на Програмата за размяна на преподаватели и студенти CEEPUS. Може да се каже, че проекти от този род подготвиха в немалка степен хармонизираното обучение в университетите на Източна Европа с тези на централноевропейските страни. Грижите на авторката за модернизиране на обучението са изразени най-ярко в почти философския трактат “Магарето на Буридан между европеизацията и глобализацията или: Защо се учи немски в България”, представящ условията, при които се преподава, и възможностите, които се предлагат на учащите се. Конкретни дидактически въпроси се разискват в тезисно представения доклад “Игрословици в поезията и обучението”, изнесен на конференция в Амстердам през 1997 г. В него се изтъкват предимства при използването на нелеки литературни текстове като афоризми, епиграми и анекдоти за повишаване творческото боравене на учащите се с езика.
Грижливото тематично групиране на научно-изследователската дейност от самата кандидатка и нейната разностранност се затвърждават при следващите рубрики “Стилистика и лингвистика на текста” (№ 26-33), “Теория на превода” (№ 43-54), “Интеркултурна комуникация” (№ 55-60). Към първата от тях ще обърна внимание на две статии на немски език, едната от които разисква информативността на типа стил и на стилните елементи и свързаните с тях проблеми на превода на импресионистични текстове. Несъмнено свързана тематично с проблематиката на нейния хабилитационен труд, в нея се дискутира интерпретацията на стилните похвати при няколко превода на Петер Алтенберг и Артур Шницлер на български. В другата, озаглавена “Отношението на Карл Краус към езика”, се коментират вижданията и схващанията на австрийския писател и критик от първата половина на ХХ в. за езика, известен със своя брилянтен стил и усет към словото, за когото езикът е винаги равнозначен на поетичния език.
Към рубриката “Интеркултурна комуникация” (№ 55-60) Доц. Димова е отнесла шест свои публикации, свързани съдържателно с модерната тематика на интеркултурността, например “Превод в чуждоезиковото обучение = Интеркултурна комуникация?”, “Афоризъм и виц в интеркултурен аспект”, “Глобализацията и езикът на науката от източноевропейско гледище”. Две други експлицитно са посветени на фразеологични проблеми: “Балканът и Европа в огледалото на фразеологията” и “Ние и другите във фразеологията. Европейска интеграция и интеркултурна комуникация”.
Рубриката “Теория на превода” с общо дванайсет публикации, първата от които, озаглавена “Метафора за превода или за смисъла на безсмислените начинания”, е от 1993 г. (№ 43) и е публикувана в сп. “Lettreinternationale”, свидетелства за подчертаната ориентация на кандидатката към тази специфична и доста нова филологическа област, която постепенно се оформя в предпочитана от нея теоретична и практическа изява, достигнала през 2001 г. своеобразен апогей с коментирания вече неин “Увод в теорията на превода”. Статията на доц. Димова започва с популярния пасаж от “Дон Кихот”, в който Сервантес оприличава превода на фламандски килим, гледан откъм опакото, и завършва с думите на Ортега-и-Гасет в неговото есе “Блясък и нищета на превода” относно превода като утопия: “Нека не се възприема като отрицание на възможния блясък на превода твърдението, че той е невъзможен. Напротив. Именно това му придава най-висше благородство и ни дава право да допуснем, че има някакъв смисъл.” Ангажираността, с която е написана тази статия, и фактът, че две години по-късно под заглавие “Метафора за превода или за смисъла на безсмислените начинания” (№ 44) тя е отпечатана в шуменския сборник “Филологически изследвания” ми дават право да я окачествя като програмен документ на авторката, която застъпва възможността преводът все пак да бъде отнасян към смислените начинания. Сред останалите публикации от тази рубрика няколко – както на немски, така и на български език – са посветени на преводната рецепция на немски автори у нас, отчасти с личното участие на кандидатката. Такива са например “Артур Шницлер в България” (№ 47), “Херметично-херменевтично: Опит за интерпретация (и превод) на едно стихотворение от Паул Целан” (№ 48), “Преводима ли е лириката на Паул Целан?” (№ 50) и др. В етюда си “Какво ни “казва” текстът” (№ 54) доц. Димова изхожда от абсурдния по нейно мнение школски въпрос “Какво е искал да ни каже авторът?”, за да анализира два немски превода на стихотворението “Пукница” от Николай Кънчев. Различията между тях и разминаването им с многоизмерността на оригнала й дава основание да изтъкне, че никой от двата превода не може да има претенции за по-правилен или по-добър. Като аргумент в подкрепа и в обобщение на своето виждане тя привежда твърдението на Ханс Георг Гадамер, че всеки превод, който се отнася сериозно към задачата си, е по-ясен и по-плосък от оригинала.
Тук му е мястото да се изтъкне, че при доц. Димова теорията на превода и преводаческата дейност вървят ръка за ръка и взаимно се допълват. Тя е превела – в незначителен брой случаи съвместно с други лица – 18 жанрово различни произведения на български и на немски: романи, разкази, есета, пиеси, стихосбирки, афоризми. Разнообразните й научноизследователски интереси и нейната ерудираност от своя страна са гаранция за пъстротата в нейните лекционни курсове: Увод в германистичната лингвистика, Стилистика на съвременния немски език, Теория на превода, Интеркултурна комуникация, Контрастивна лингвистика, Специални теории на превода. Не бива да се забравя, че е била също лектор по български език в Мюнхенския университет.
Активната й обществена и административна ангажираност проличава от факта, че е член на управителния съвет на Международното дружество “Елиас Канети”, на Международното сдружение на германистите, на Съюза на германистита в България, на Съюза на преводачите в България, на Българския съюз на преподавателите по немски език. От 2001 г. е заместник-ректор на Шуменския университет по научната и международната дейност, а от 2003 г. – ръководител на Катедрата по немска филология.
Общи впечатления: През 1979 г. по някакво щастливо стечение на обстоятелствата пребивавах в гр. Лайпциг в деня, когато се състоя много успешната защитата на нейната докторска работа На дисертационния й труд “Вицът като езиков и културен феномен. Немско-български паралели и контрасти. Преводимост” за получаване на научната степен “доктор на филологическите науки” бях един от тримата рецензенти и изразих задоволството си от това капитално изследване. Рецензирал съм нейния проект CEEPUS. Мога да твърдя, че научните разработки на доц. Димова са намерили признание сред колеги и издатели извън пределите на България. Свидетелство за това признание са приведените данни от кандидатката за “забелязани цитирания” на нейни публикации, както тя се изразява, и то около двайсетина на брой. Посочването на числа в този случай е относително, тъй като най-вече в задгранични издания е невъзможно да се знае кой и къде се е позовал на нечие становище, но при рецензиране и атестиране тази база за т. нар. impactfactor не бива да се пренебрегва.
Всичко това ми дава право да приканя членовете на почитаемия Специализиран научен съвет по езикознание при Висшата атестационна комисия да присъдят чрез гласа си научното звание професор на доц. дфн АНА СТОЕВА ДИМОВА.
- 0,5 MB).