Йосиф
Някои от лицата и събитията в този разказ са художествена измислица.
В студената и мокра мартенска вечер всичко беше отвратително. Както всички други, и този вагон беше претъпкан с гладни, жадни, вцепенени от тих ужас хора, вперили в него немигащи въпреки умората очи. Военният лекар капитан д-р Гюзелев подтискащо усещаше в тези погледи очакване за някакво чудо и знаеше много добре защо. Беше му противно, беше му гадно, че точно в неговото дежурство се падна този идиотски и типично по немски ненужен преглед на „здравословното състояние” на хора, чието здравословно състояние нямаше как да е добро, пък и едва ли имаше някакво значение. Една ужасяваща мисъл се бе задръстила в съзнанието му още в първия вагон на първия ешалон – тези хора пътуват към смъртта си и здравословното им състояние няма абсолютно никаво значение и не играе никаква роля в неизбежността на този факт.
Още в първия вагон бе раздал всичко, с което разполагаше скромната му аптека – с нужда и без нужда, просто така, сякаш за да докаже най-вече на себе си, че не е същият като другите, като онези, които са ги натикали във вагоните, и изобщо като онези, които са измислили цялата тази идиотщина. Какво друго му оставаше?
Стигна до последния вагон. Край, повече няма. Охраната разпечата вратата, помогна му да се качи и от страх ли, от гнус ли остана долу. Д-р Гюзелев се запровира между тела, вързопчета и все същите погледи. Вече нямаше нищо, с което да си купи поне миг гузна утеха.
В самия ъгъл на вагона, облегнати на стената се бяха сгънали мъж и момче. В краката им, полулегнала върху сламат жена държеше пеленаче и вперила в доктора вече до болка познат поглед сякаш бълнуваше. Някак по навик той се наведе и професионално хвана с три пръста китката й. „Какво значение има пулсът й?”
- Земи го – прошепна жената и кимна към вързопчето. Гюзелев се
вцепени.
- Земи го, молим те – пак прошепна жената и настойчиво побутна
спящото бебе към доктора. Всичко в главата му бясно се залута. Все така автоматично той пусна ръката на жената и я постави върху челцето на бебето.
Изпод козирката на фуражката, зад телените рамки на очилата, иначе сините очи на д-р Гюзелев изглеждаха тъмно зелени – дали от умора, дали от тъмнината в конския вагон, дали от ужаса, който се случваше. Изпълнената с изгарящи погледи тишина се нарушаваше само от железничарско чукче някъде в далечината, предвещаващо скорошното тръгване на ешалона, пред вагона омерзено псуваше охраната.
След минута съвсем механично извършвани „лекарски” действия Гюзелев се изправи, извърна глава леко в страни, към вратата на вагона и високо отсече:
- Тифус – и пак се наведе към жената и бебето.
- Йосеф, ...Йосеф Аладжем – задавено изрече тя.
Спазъм разтърси тялото й, сълзите й капеха върху лицето на детето й, но нищо не нарушаваше мъртвешката тишина. Мъжът отмести ръката, с която бе прегърнал момчето до себе си, бръкна в пеша на сакото си и извади платнена торбичка, която пъхна в рката на офицера. Раменето му тихо се тресяха.
Всичко от тук нататък д-р Гюзелев извърши като накаква машина. Пъхна торбичката в джоба на шинела, грабна вързопчето и изкочи от вагона. Подтичвайки, стигна до пустия полутъмен гаров лазарет и в полусвяст написа смартен акт на името на Иосеф Аладжем, роден 1942 г. месец ноември, причина за смъртта –Tiphusabdominalis. Останалото не помнеше.
Едва когато се прибра у дома, с първия и единствен въпрос на майка му започна да осъзнава колко абсурдно, колко необяснимо, невъзможно е всичко.
- Еврейче?-
*
* *
Когато д-р Гюзелев леко преживя първия си инфаркг, той реши, че е време да изчисти цялата бъркотия в живота си. Така, архитект Иосиф Гюзелев научи, че майка му не е починала при раждането му, научи цялата история от ешалона и всички сложни и скъпоструващи комбинации по неговото регистриране като син на Михаил Гюзелев. С известно притеснение констатира, че както и да се погледне, той се оказва евреин, което обясняваше и истината за обрязването му, замествана до момента от „папа” с някакви медицински обстоятелства. Всичко истинско и хубаво в живота му бе свързано с баща му и баба му и изведнъж....
Към цялата тази история потресения Йосиф Гюзелев получи и платнена торбичка с документи на иврит.
Старият Гюзелев сам настойчиво бе издирвал хората от вагона за да разбере накрая, че Хаим Аладжем, роден 1915 година и Бохор ( Буко ) Аладжем, роден 1938 година са загинали в Треблинка през 1943 година, а Лиза Аладжем същата година е била транспортирана до Освиенцим (Аушвиц ), от където е освободена през 1945 година. Последното сведение за Лиза Аладжем бе от имиграционен лагер в Кипър. По-нататъшните запитвания получаваха един и същ отговор – лице с такова име не е открито.
Целият смут в душата на Иосиф Гюзелев започна сякаш да утихва със съответния горчив привкус, когато една неделна сутрин, пиейки кафе с приятели в „България” не чу смущаващо висок разговор на странен български:
- Ми? Кой бе, Нисо ли? А бе ел но ес* Алмог бе! Ел ес Аладжем. Като бехме на лагера в Кипър той се смени.
След две седимици активна размяна на телефонни разговори и и-мейли архитект Йосиф Гюзелев получи официална информация, че лицето Лиза Алмог, родена 1923 година в гр. Битоля понастоящем живее в Израел, град Херцлия Питуах, улица „Шарет” № 8.
*
* *
Лиза Алмог не обичаше да си спомня миналото. Хаим и Буко видя за последен път на гарата в Треблинка. След кошмара в Освиенцим не пожела да се върне в Битоля – какво ли можеше да намери там, освен болка. В лагера в Кипър разбра, че Хаим и Буко вече ги няма. В очакване някак да стигне до Палестина – така я наричаха тогава, чу че някакъв от Пловдив със същата фамилия се регистрира като Алмог и в порив напълно да скъса с миналото си направи същото. После, когато пристигна в Израел, първото, което направи бе да пише в България. След няколко месеца ______________________________
*Той не е. В голямата си част евреите в България са т.н. сфаради – испански евреи и говорят специфичен испански език – ладино.
научи, че лицето Йосеф Аладжем, родено 1942 година е починало от тиф на 12 март 1943 г.
След шест месеца Лиза осинови „поляче”, оцеляло от Освиенцим с едно единствено изискване – да бъде родено на същата дата като нейния Жоско. На бар-мицвата* си Йоси научи цялата история на майка си.
Точно на същата тази дата, но 50 години по-късно в късния следобед под строгия поглед на Лиза, филипинката вадеше от фурната последната доза боикос**. Примамен от упойващата миризма на 40-годишната традиция, „виновникът” – адвокат Йоси Алмог надничаше иззад гърба на майка си. Атмосферата бе леко нервна. Цветя и пакетчета се нижеха през минути и поредният звън бе удобен повод за Йоси да отпрати майка си от кухнята за да може да открадне боико като всеки път – вече 40 години. Лиза с усмивка прие десетилетната измама и се отправи за да приеме поредния букет или пакет. Това, което видя когато отвори наистина бе голям букет в ръцете на висок мъж, чието лице бе скрито от цветята. Съвсем нямаше вид на момче от магазин за цвета – беше доста по-възрастен, изглеждаше много сериозен, без дежурната за случая усмивка. Още по-неочаквано за случая бе присъствието до него на доста възрастен мъж с вкаменена усмивка. Само очите му.... Очите? Очите!
- Извинете, търсим Лиза Аладжем – чу Лиза на отдавна забравен .
език.
- Кен***, ъ -ъ -ъ я сум – след дълъг миг.
- Това е Йосеф, аз съм доктора от вагона – едва изрече възрастния и побутна напред мъжа с цветята. Единственото, което Йосиф можа да направи, чувайки странното произнасяне на името си бе да протегне напред букета, вперил очи в жената, в .... майка си .
Бясно препускащого мълчание се опита да спре Йоси.
- Ама, ма коре**** –
- Зе, зе***** ... – Лиза преглъщаше с усилие. Ръката й инстиктивно посегна първо към букета, после, все така без да откъсва поглед от Йосиф, сви ръката към устните си – треперещи и ръката и устните.
- Зе, зе ахиха, ... това е брат ти .
________________________________
*пълнолетието на еврейските момчета се отбелязва тържествено на 13 им рожден ден
** соленки
***да
****мамо, какво става /иврит/
*****това
- 0,5 MB).