Жените, жените, ах…
Литературата, писана от жени, и „женското писане” се очертават като една от централните теми в критическия дебат от последните десетилетия. Появиха се няколко ценни изследвания с теоретични амбиции, немалко трудове, които представят в нова светлина познати фигури (или се опитват да го направят), други „изтупват от праха” позабравени имена и т.н. Открито или негласно, по правило те тръгват от несъмнено вярната теза, че жените са (били) потиснати в доминираното от мъже общество и неговата култура.
Какво следва от това и продължава ли да е вярно то тук и сега. В много отношения и в много сфери – да, несъмнено. Така ли е обаче в литературата и в критиката. Според мене – по-скоро не, дори си мисля, че може да се наблюдава т.нар. „позитивна дискриминация”, за чиято обратна стана ние в Източна Европа имаме какво да кажем на американците, както преди доста години подхвърли една колежка (знам, че думата не е много популярна, но така си говоря), която се насочи към академична кариера в САЩ.
Поводът за тези бележки е, че имах желание да напиша нещичко за няколко хубави книги, писани от жени и посветени на женска проблематика. Но доста бързо бях изпреварен и за тях се появиха възторжени рецензии, които старателно резюмират текста и се въздържат от проблематизиране. Основният ми пример е ценното изследване на Албена Вачева „В периферията на канона. Българските писателки през първата половина на 20. век” (2014).
Имам отношение към този труд. Жените и канона – това е особено важен, а и доста деликатен елемент от проблематиката, свързана с женската литература. В него могат да се открият феминистични амбиции, повече или по-малко радикални, могат да се търсят и въздействия от външни критически процеси (например в американската литература), явленията могат (и трябва) да се разглеждат в социален план, вкл. и в контекста на т.нар. „женски въпрос” и т.н. А. Вачева успява да събере позитивните страни, носени от различни подходи, за да изгради своята картина на разглежданите процеси в българската култура. Нейният подход включва анализ на отношението на критиката към литературата (М. Арнаудов, Кръстина Гичева-Михалчева, Соня Вичева и Петър Горянски), писана от жени, както и на читателския отклик и на различни женски литературни общности и периодични издания.
При разглеждането на литературните произведения от епохата вниманието е съсредоточено върху „женската поезия” (Багряна, М. Белчева, Л. Касърова, Бленика, М. Петканова и др.), върху прозата на Ф. Попова-Мутафова, А. Карима, Я. Язова и др. Изследователката очертава предпочитанията на разглежданите авторки към историческите романи, към градската среда, в която се развиват сюжетите на творбите им, и към стремежа към еманципация на жената в тях. С основание А. Вачева настоява, че литературата, писана от жени, провокира към преосмисляне и допълване на българския литературен канон.
Един банален въпрос, който обаче остава да виси в подобни трудове, може да бъде формулиран и така: Дали творчеството на част от изброените поетеси и белетристки би предизвиквало подобен критически интерес, ако беше дело на мъже? Естествено отговорите за ще са различни за А. Карима и Я. Язова, но не може да се изпусне и варианта „едва ли”. Въобще не твърдя, че възприемането им се определя само от техния пол, и при двете сериозна роля играят и други фактори (социалната активност, новия патриотизъм), но все пак.
Преди време Людмила Малинова предложи една интересна хипотеза, която има косвена връзка с този въпрос. Огрубена и доведена докрай (Л. Малинова е по-деликатна и по-колеблива), тя гласи, че стиховете на предосвобожденската поетеса Каранфила Стефанова са писани от мъж. Едва ли е възможно да се отговори категорично защо, но си струва да се питаме.
Към възприемането на литературата, писана от жени (Фани Попова-Мутафова), както и на други много сериозни проблеми, се насочва Инна Пелева в „Деца на по-малки богове” (2012). След наблюденията й върху Вазов, Ботев, Алеко Константинов, върху Възраждането, а и върху Радичков, това е поредният й значим труд, който разтърсва канона или поне предлага неочаквани, но сериозно аргументирани гледни точки към него. Прочетох със закъснение „Деца на по-малки богове” и се изненадах, че книгата не е породила реакции на ортодоксалната критика. Всъщност, доколкото мога да установя, книгата се радва на сериозен авторитет, но не и на особено активно критическо обговаряне (не подценявам точните оценки на К. Станева и М. Янакиева). Дали една от причините не е и това, че тя не е насочена към „литературата, писана от жени”? Наблюденията на И. Пелева върху Г. Стаматов са не по-малко проблематизиращи, нейната студия доста радикално промени представите ми за този автор и причината далеч не е само моята повърхностна осведоменост. Нещо подобно се случи, държа да го кажа, и след като прочетох „Алеко Константинов. Биография на четенето”.
И. Пелева, както впрочем и Албена Хранова (която има много интересни и важни наблюдения върху Ф. Попова-Мутафова, и тук бях изненадан, че феновете на красивата романистка не реагираха), а и други, не държат да се свържат с феминизма, дори дискретно се дистанцират, когато навлизат в „неговата” проблематика. Този избор, разбира се, не е задължителен, но той, струва ми се, успешно допълва методологическите предпочитания на изследователи като Милена Кирова, Миглена Николчина, Красимира Даскалова и още няколко авторки със свои приноси в проблематиката.
Специално внимание, по-голямо от това, което е получило до момента, заслужава мащабният проект на М. Кирова, реализиран до момента в двата сериозни сборника „Неслученият канон. Български писателки от Възраждането до Втората световна война” (2009) и „Български писателки от 1944 година до наши дни” (2013). Те не само събират основната част от авторите (не само жени), които трайно се интересуват от тази проблематика и обобщават търсенията им, но и предлагат една солидна концепция, да я нарека методологическа, поради липсата на по-подходяща дума.
Имах намерение да се насоча и към един друг тип книги, които привличат читателско внимание, но не и критически интерес. Бих казал – незаслужено, но и аз ги оставих за втората част на тези размисли. Имам предвид документалните изследвания и публикациите на непознати писма, дневници, ръкописи. И на първо място - чудесното издание, подготвено от Румяна Пашалийска „Заключен съм в мисълта по тебе… Неизвестни писма на Васил Стоилов до Соня Димитрова.” (2013). В сходна посока е насочена и изданието на Л. Малинова, което представя писма на Багряна.
Художникът Васил Стоилов е фигура от първа величина в историята на българското изкуство, по-малко известни са неговите опити в полето на словесността. Змей Горянин е интересен и популярен писател, осъден от т.н. Народен съд на една година затвор и след това отдаден на забвение, интересът към него постепенно се възражда през последните десет-петнадесет години. Неговата съпруга Соня Димитрова днес е позната само на един сравнително тесен кръг познавачи, но тя е била в центъра на литературните среди през 30-те и 40-те години. Благодарение на усилията именно на Р. Пашалийска бял свят видя книгата „Спомените на една Змеица” (1998), изданието е ценно не само като портрет на Змей Горянин и неговия кръг, то представя за първи път и един интересен мемоарист.
Новото издание, подготвено от Р. Пашалийска, не просто продължава усилията й на съвестен литературен изследовател и не само допълва известното с нови сведения. То представя в неочаквана (поне за мене) светлина няколко значими фигури в културния живот на България от доста десетилетия. Непознатите писма на Васил Стоилов говорят на първо място, разбира се, за своя автор, за неговата душевност, но те представят психологията на една културна прослойка, която вече не и сред нас, но която е оставила своя отпечатък върху българската култура.
Писмата на В. Стоилов са интересни и ценни от най-различни гледни точки. Бих поставил акцента върху това, че те разкриват един особен психологически тип, чието съществуване на българска почва като че ли не е забелязвано. Поне не от сериозната, но традиционна изследователска гледна точка.
За мене интересна бе историята на тези писма, пазени през десетилетията от Соня Димитрова, нейните колебания – дали да не ги унищожи, дали да ги предостави на бъдещи читатели. Всичко това е разказано лаконично, но вещо от съставителката на книгата, която е съумяла да спечели доверието на получателката на писмата.
Писмата на В. Стоилов до Соня Димитрова се допълват по крайно интересен начин с непознати любовни стихове на Змей Горянин от края на живота му, публикувани наскоро от Мариана Кирова в „Литературна мисъл”. Пък и със също неочакваните разсъждения на Катя Зографова за една „демонична любов” (Дора Конова) на Яворов, публикувани в „Литературен вестник”.
Животът е по-сложен от представите ни за него и винаги е готов да подложи на изпитания битовите ни, пък и методологически пристрастия и предразсъдъци.
И накрая, нещо за лековатото заглавие на тези неподредени размисли. Да припомня, че, по собствените му думи, записани поне два пъти, Ив. Вазов си е тананикал по-стария вариант на шлагера от „Царицата на чардаша”: „Жените, момите от кой да е шантан…” Промяната е станала още когато феминизмът е бил непознат по нашите земи, а модната дума е била „еманципация”. Но, „ангели” или от „шантан” (едното не изключва другото), те „често с мъжете си играят". И това не е непременно лошо.
ЛИТЕРАТУРА
Неслученият канон. Български писателки от Възраждането до Втората световна война.Съст. и ред. Милена Кирова. Алтера/Делта Ентъртейнмънт. С, 2009.
Инна Пелева, Деца на по-малки богове. Просвета, 2012.
Елисавета Багряна. Писма. Състав. Л. Малинова. Огледало, 2012.
Български писателки от 1944 година до наши дни. Състав. М. Кирова. Алтера, 2013.
Албена Вачева. В периферията на канона. Българските писателки през първата половина на 20. век. Просвета, 2014.
Заключен съм в мисълта по тебе… Неизвестни писма на Васил Стоилов до Соня Димитрова. Състав. Румяна Пашалийска. Сиела, 2013.
- 0,5 MB).