НА ГОРЕЩИЯ СТОЛ
Мястото за автор, готов на дискусия с читателите, върху публикувана негова статия, студия, дисертация (части), книга (но необемна), рецензия или друг материал.
М. Китанова. Свой за чуждите и чужд за своите. Електронно издание. ЕИ "LiterNet", Варна, Първо издание, 2013, ISBN 978-954-304-396-5
Палмира Легурска
ПРЕДСТАВЯ книгата
М. Китанова. Свой за чуждите и чужд за своите. Електронно издание. ЕИ "LiterNet", Варна, Първо издание, 2013, ISBN 978-954-304-396-5
В книгата на Мария Китанова е представена бинарната опозиция свой – чужд, изразена езиково главно чрез термините за родствени отношения в българския език. Монографията е антропологичен поглед върху един от организационните принципи за представата за света на българина, мотивиращ индивидуалното и колективното поведение на дадения социум.
Книгата е публикувана електронно в Liternet, 2013, бр. 10 и се състои от увод, осем глави, заключение, източници, цитирана литература и съкращения.
В Увода се разглежда една от основните бинарни опозиции в народната култура на българите, осмислена чрез кръвно-родствените и семейните отношения (свой – чужд род, свое – чуждо семейство), етническите (свой – чужд народ), езиковите (свой – чужд език), конфесионалните (своя – чужда вяра) и социалните (свое – чуждо общество) в духа на разбирането, изразено в капиталния труд, посветен на Славянската култура и език „Славянски древности” (т. 4, 2009). Изяснява се характера и механизма на опозицията, организираща и маркираща усвоеното и неусвоеното пространство за даден социум, култура и език. Авторката кратко характеризира разбиранията на К. Леви-Строс, В. Вс. Иванов и В. Н. Топоров и др. за бинарните опозиции, които реконструират древната славянска и индоевропейска митологична система. Противопоставянето е в три плана – социален, етнически и митологичен.
Тя подчертава, че корените на това противопоставяне в културата се откриват в обредността, а в езика – в семиотичната му природа. Опозицията може да се разгледа в три аспекта – митологичен, концептуален и семантичен. От друга страна, изследването може да бъде направено синхронно и диахронно, в психолингвистичен и лингвокултурологичен план.
Конкретното изследване е посветено на семантичния аспект на опозицията свой – чужд в българската роднинска терминология.
В глава първа се разглежда семантичната опозиция свой – чужд, разглеждана в духа на Московската етнолингвистична школа като един от основните механизми на съдържателния план на културната традиция, който организира, подрежда и структурира единиците на символния език на културата и определя основните параметри за оценка на вътрешния и външния свят на човека. Смята се, че опозициите имат универсален характер, който обаче се пречупва във всяка културна традиция и създава собствена йерархия в противопоставянията. Дадената опозиция може да се разгледа в концептуален, семантичен и признаков план. По този начин светът се разделя на два полюса – свой, близък и безопасен свят, оценен като положителен, и чужд, оценен като непознат и опасен. В тази опозиция положително натоварена е лявата страна, но в определени обредни действия е възможно да настъпи обратното или иначе казано положителното да се носи от чуждия. Така опозицията има динамичен характер и предполага възможност за размяна на отношенията и оценките.
По-нататък опозицията свой - чужд се разглежда върху материал от лексикографски данни – Български тълковен речник, Речника на Найден Геров, Българския етимологичен речник, Синонимния речник на българския език, като се анализират лексикалните значения на формиращите опозицията думи и отделни техни съставки, като по този начин се характеризира принадлежността към определена социална група в езика за разлика от принадлежността към друга социална група и характеризирането като свой за разлика от не-наш, роден и не-роден.
Втора глава се посвещава насемантичното поле род. Смята се, че подобно изследване е актуално за поредица хуманитарни дисциплини – етнология, културология, етнолингвистика, социология. Категорията на родството също се изучава в различни науки – генетика, етнография, фолклор, етнолингвистика, културология. Езиковедското изследване на дадената семантична категория има особено важно значение, като разглежда родовата институция чрез лексиката и фразеологията, отнасяща се към родството, от една страна; от друга – чрез анализ на фолклорните форми (мотиви и сюжети, свързани с родството) и от трета страна – чрез ритуалните форми – обреди за установяване на родствени отношения, техните функции и типологии. Подобен подход към въпроса има в изследванията на С. М. Толстая, посветени на категорията родство в славянските езици на база на народната терминология. Авторката на коментираната тук книга споделя и реализира подобни схващания върху материал от българската народна терминология.
Понятието род е ключово както за българската, така и за славянската култура. В изследването род се разглежда като семантично поле, структура, в които влизат ключови понятия за българската култура, определящи пространството на всеки човек чрез представата за произход, родители, родство, роднина, родина. Семантичното поле от своя страна според московската семантична школа на Ю. Д. Апресян е съвкупност от лексикални единици, обединени от общо значение, характеризиращи се с понятийно или функционално сходство.
В този план се разглежда семантичното противопоставяне на свой – чужд в роднинската терминология като ключови понятия, назовани от ключовите лексеми род, родство, роднина, майка, баща, брат, сестра и др. Разглеждат се няколко ядра от роднински термини: майка – мащеха, баща – пастрок, заварени – доведени и преродени деца, снаха – свекърва, невеста и зет. Освен тях се анализират и ключови ситуации. Отделните лексикални единици се изследват като ключови понятия, определени в понятиен и конотативен план. Добавени са и ключови ситуации, отразяващи традиционни схеми на поведение, свързани с дадените ключови понятия.
Прави се подробен анализ на семантичното поле род, като се следва схемата: анализ на речникови данни, анализ на ключовите понятия – поколение, роднини, произход, реализирани в аспектите на родствената мрежа.
В традиционната българска култура функционират, както изтъква М. Китанова, следните родови институции: кръвно родство, родство по сватовство, родство по кумство и побратимство. Авторката разглежда отделните позиции и отношения в рамките на тази категории, техните номинативни репрезентации – лексикални единици и съчетания, а също и ключовите ситуации, свързани с тях. В отделна таблица се представят термините за родство – реферативните названия, вокативните названия и реалните родствени отношения като отношение. Специално място заемат семантичните еквиваленти на лексемата род в българските диалекти: род, рагя, джинс, една кръв, ощур, тарах/ тараф, чок, корен и др. Предлагат се семантико-етимологични бележки и анализи от авторката.
В работата специално се подчертава, че роднинските термини се използват в различни културни кодове. На този проблем са посветени следващите три глави от изследването: телесният (соматичният) код, фитоморфният (растителният) код и животинският (зооморфният) код в българската роднинска терминология и семантичната опозиция свой ─ чужд. По този начин се разглежда тройното предаване на една и съща семантика – чрез лексеми, номиниращи човека и части на тялото му като мярка на света, чрез названия за растения и техни части и животни.
В трета глава „Телесният код в българската роднинска терминология” се обсъждат лингвокултуроложки и етнолингвистични проблеми, свързани с модела на кодиране „човекът – мярка на нещата” според мнението на италианския индоевропеист В. Пизани.
Специално се изтъква мнението на В. В. Красних, че в руския език езиковата картина от гледна точка на телесния код се структурира като вътрешна, в рамките на телесните граници на човека, лична зона на човека, зона извън личната, оценявана като близка, своя и зона от външния свят, определяна като чужда, опасна и враждебна. Подобни зони се наблюдават и в българската езикова картина. Отделните картини обаче се структурират от различни номинативни единици. С телесния код в българския език са свързани лексемите кръв, кост, семе, сърце, плът, жила/ жилка, коляно, утроба. От етнолингвистична гледна точка, според С. М. Толстая, анализът на родството става в два плана: изучаване на езиковите форми и изучаване на роднинската терминология от функционална гледна точка – как кодът се реализира в езика и културата. Върху собствен езиков материал авторката доразвива и илюстрира дадените тези.
Като семантичен център на „свой” от дадените анализи произтичат ключовата лексема кръв и термините за кръвни роднини – родители, братя, сестри. Очертана е границата на ядрото от най-близките роднини, границите на своето и чуждото се очертават чрез метафоричните названия на части на човешкото тяло, названия за растения и животни.
В четвърта глава „Фитоморфният код в българската роднинска терминология в аспекта на опозицията „свой – чужд” авторката подчертава, че кодът е свързан с кръвното родство и родството по сватовство. Лексикалната реализация е чрез названия на части от растения във вторични или производни значения за кръвни отношения, названия на растения за номинация на родство по сватовство, т.н. невестински имена, и обратно ─ когато с роднински термини се назовават растения. Отбелязват се следните названия в българския език: семе, плод, корен, жила, лоза, коляно и др. Прави се анализ по изследователски стъпки: главно върху лексикографски материал, като се разглеждат и съставни номинации, в които дадените думи влизат като основни.
Названията за родство по сватовство са евфемистични (с тях невестата нарича роднините на съпруга си). Обсъждат се етимологии на номинациите от гледна точка на опозицията „свой – чужд” и възприятието на традиционния човек като опасно и безопасно.
По-подробно са разглеждат роднинските термини – словосъчетания, мотивиращи названия за растения. Чрез подобни метафорични номинации се очертават нови граници на опозицията „свой – чужд, като тук характерното е, че непознати и външни лица, възприемани като чужди, могат да се приобщят към групата на своите и да се смятат за близки.
В пета глава „Животинският код в българската роднинска терминология” обект на внимание са сравнително малък брой названия, свързани с българската роднинска терминология. Даденото номиниране е с лексемите калинка, невестулка и др., обсъждат се диалектни названия за кръвно родство и родство по сватовство. От гледна точка на обсъжданата семантична опозиция назованите по този начин животни се отнасят към областта „чужд”, евфемистичните названия, метафорични по характер, към областта „свой”. Основни съставни компоненти на първата група думи са баба и майка, на втората ─ невеста иевфемистични названия на невестулка в диалектите. Изводите от работата са насочени към обяснение на употребата на евфемистични названия в рамките на животинския код и причините за характеризиране на даденото пространство като свое и чуждо.
В отделна глава е отредено място на роднинските термини за болести. Обсъдени са също и други названия, свързани с дадената опозиция като майка – мащеха, баща – побащим, заварени, доведени и преродени деца, свекър, свекърва, свако, снаха, зет. Изводите към тази част на работата отново се мотивират от връзката на бинарната опозиция „свой - чужд” и превръщането на чуждото пространство в свое в рамките на ключовото понятие род и ключовите лексеми, които я назовават. Отбелязва се, че в семантичния център се намира лексемата кръв, по-нататък отстоят названията за кръвни роднини с определена йерархия.
Самостоятелна глава на работата са ключовите ситуации, изразени чрез пословици с компоненти роднински термини. Авторката посочва, че пословиците са обект на изследване както на когнитивната семантика, така и на лингвокултурологията. Важен е въпросът за определяне на обобщеното значение на пословиците, което се разглежда като концептуално изображение на определен участък от света. Материал за анализ са пословици и поговорки, съдържащи ключовите компоненти: дом, дете, майка, баща, син, дъщеря, роднина, брат, сестра, снаха, зет, свекърва, кум, а също и такива, в които съответните компоненти присъстват имплицитно (563 единици от определени източници на материал). Целта е да се очертаят етнокултурните стереотипи, свързани с представите за рода и родствените отношения в българската традиционна народна култура, също и за семантичната опозиция “свой – чужд”.
Авторката посочва, че пословицата като знак се характеризира със значение и вътрешна форма. При анализа на значението се използва когнитемата и прототипа като ключови оператори за анализ на изследвания материал. Прави се модел на прототипните когнитеми при анализа на определен концепт, например, род в българските пословици, в които ключов компонент е дом. Корпусът на пословиците, свързан с представите за рода, е 350 единици от ексцерпирания материал. Най-голямо количество пословици са свързаните с концептите, представящи членове на семейството – родители, деца, майка, баща, дете. Така например, концептът деца се реконструира на базата на следните когнитеми, т.е. ключови ситуации: децата са много важни за семейството; децата трябва да се възпитават; да имаш деца е радост; да имаш деца е трудност; децата приличат на родителите си ─ в тях е застъпена семантичната доминанта – свой.
Подобни когнитеми на метаезик са направени и за други ключови ситуации – баща, майка, брат, зет, снаха, свекърва, кум, дом, чрез които се анализира опозицията „свой – чужд”.
Изводите, направени в края на тази част, утвърждават схващането, че родът и семейството се разкриват чрез семантичните множества, очертани от лексемите жена, мъж, дете. Общият анализ и изводи показват, че в рамките на материала от пословиците семантичната опозиция „свой – чужд” не е динамична. Свои и чужди се отделят с рязка граница
В общото заключение на работата се обобщават изводите, направени след всяка отделна част на изследването. Направени са заключения за реализацията на семантичната опозиция „свой – чужд” в българския език чрез противопоставянето кръвен – некръвен и роден – нероден, които се оценяват като истински и – неистински.
Работата е съпроводена от изчерпателна библиография, свързана с обсъжданите проблеми.
Може да се каже, че работата е успешна реализация на антропоцентричния подход в лингвистиката, който допълва предходните парадигми на сравнително-историческото и системноструктурното изследване. Като успешно завърта лингвистиката в посока на човека и културата, етнолингвистиката и нейният успешен клон ─ лингвокултурологията ─ извеждат като единица за анализ концепта, разбиран като ментално образувание. Методиките, използвани за анализ на концептите в даден език или в съпоставка, са като правило лингвокогнитивни: предполага се отделяне на ключови думи и техните репрезентации – лексикални, лексикално-синтактични, фразеологични, деривационни, паремии и афоризми, художествени текстове, устна реч, т.е. изучава се цялата съвкупност от езикови средства, съществуваща в даден език.
Работи от подобен род създават отделен клон на етнолингвистиката и лингвокултурологията в България, като разширяват рамките на изследователските търсения върху различен езиков материал в посока на едноезични и съпоставителни изследвания.
Публикувано в: Списание на БАН, 2014, 2, 74-76
Образни сравнения в българските благословии
Същността на благословията е изразена още в наименованието. Думата благословия съдържа съставките „благо” и „слово”, т.е. означава „благи думи”, „добри, мили, приятни думи”.
Най-общо благословията се определя като „Пожелание за нещо добро, за щастие, успех” (РБЕ). Дефиниция, в която се акцентира върху фолклорния характер на благословиите, се открива в Речник на литературните термини: „Вид народно умотворение, образен израз, чрез който се изказва тържествено благопожелание”. Първата дефиниция насочва към въпроса: Всяко пожелание ли е благословия? Втората дава отговора – само пожеланието, съдържащо образност, имащо творчески характер, може да се разглежда като благословия и тя е част от литературното наследство (РЛТ).